— Къде ще ходиш?
— Не зная. Просто трябва да се махна, да се опитам да се освободя от цялата тази отрова. Може би във Вегас.
— Страхотно място за умствено възстановяване.
Маккейлъб не обърна внимание на сарказма й.
— Зная. Та кога можем да се срещнем?
— Можеш да дойдеш тази сутрин по всяко време.
— Тръгвам.
Бъди Локридж спеше на пейката в рубката. Маккейлъб го разтърси и той стреснато се събуди.
— Какво има… хей, Тери, ти си се върнал.
— Да, върнах се.
— Как е колата ми?
— Още върви. Виж сега, ставай, защото пак ми трябваш за шофьор.
Локридж бавно се надигна и седна. Беше използвал спалния си чувал за завивка. Зави се и разтърка очите.
— Колко е часът?
— Седем и половина.
— Мамка му, човече.
— Зная, но това ще е за последен път.
— Всичко наред ли е?
— Да, всичко е наред. Просто трябва да ме закараш до шерифското управление, за да си взема колата. По пътя ще се отбием през някоя банка.
Толкова рано още няма да е отворено.
— Когато стигнем до Уитиър ще е отворено.
— А кой ще върне джипа?
— Аз. Да вървим.
— Но ти ми каза, че не трябва да караш?
— Не се тревожи, Бъди.
Половин час по късно двамата бяха на път. Маккейлъб носеше сака си с чисти дрехи и всичко останало, което щеше да му трябва за пътуването. Носеше също термос с кафе и две чаши. Наля кафе и разказа на Бъди всичко, което се беше случило. През повечето време Локридж му задаваше въпроси.
— Предполагам, че утре ще трябва да си купя вестник — каза той.
— Навярно ще съобщят и по телевизията.
— Хей, дали ще пуснат книга? Вътре ще се споменава ли и за мен?
— Не зная. Историята навярно ще се появи по новините още днес. А да са се напише книга е необходима сензация.
— Плащат ли, за да използват името ти? Искам да кажа, в книга. Или във филм?
— Не зная. Сигурно би могъл да поискаш нещо. Ти си от важните участници в събитията. Нали откри онази изчезнала снимка от колата на Кордел.
— Точно така.
Локридж очевидно се гордееше с участието си и се радваше на вероятната перспектива да изкара малко пари.
— И пистолета. Аз намерих пистолета, който онзи кретен беше скрил под яхтата.
Маккейлъб се намръщи.
— Знаеш ли какво, Бъди? Ако някога се появи книга или пък започнат да те разпитват репортери или ченгета, предпочитам изобщо да не споменаваш за пистолета. Така много ще ми помогнеш.
Локридж хвърли поглед към него и после отново върна очи към пътя.
— Няма проблем. Няма да кажа и дума.
— Добре. Освен ако не ти позволя. А ако някой дойде при мен и ми каже, че иска да напише книга, непременно ще го пратя да разговаря с теб.
— Благодаря ти, човече.
Когато успяха да се преборят със задръстванията по пътя до Уитиър, вече минаваше девет. Маккейлъб каза на Локридж да спре до клон на „Банк ъв Америка“ и отиде да осребри чек за 1000 долара, като поиска да му го изплатят в десет и двайсетдоларови банкноти.
Няколко минути по-късно фордът спря на паркинга на шерифското управление. Маккейлъб отброи 250 долара и ги подаде на Бъди.
— За какво е това?
— За това, че ми даде да използвам колата ти и за днешното шофиране. Освен това няколко дни няма да ме има. Нали ще наглеждаш яхтата ми?
— Естествено, човече. Къде ще ходиш?
— Още не съм сигурен. И не зная кога ще се върна.
— Няма проблем. Двеста и петдесет кинта ще стигнат за много време.
— Спомняш ли си онази жена, която идваше при мен? Хубавата?
— Естествено.
— Надявам се, че ще дойде да ме търси на яхтата. Оглеждай се за нея.
— Добре. Какво да направя, ако се появи?
Маккейлъб се замисли.
— Просто й кажи, че още ме няма, но че съм се надявал да дойде.
Маккейлъб отвори вратата. Преди да излезе, той стисна ръката на Локридж.
— Добре, сега заминавам.
— Ясно, човече. Приятно прекарване.
— А, почакай, знаеш ли какво? Навярно ще пътувам дълго. Имаш ли нещо против да взема назаем една от онези твои хармоники?
— Избери си.
Бръкна в джоба на вратата и извади три хармоники. Маккейлъб си избра онази, на която бе свирил предишната нощ по крайбрежната магистрала.
— Тази е добра. Тъкмо за теб.
— Благодаря, Бъди.
— Доста време ти трябваше, за да стигнеш до тук — каза Уинстън, когато Маккейлъб се приближи до бюро то й. — Чудех се къде ли си се запилял.
— Един час обикалях из паркинга ви — отвърна той. — Не мога да повярвам. Взели сте ми колата и сега аз трябва да плащам такса за транспортирането и престоя. Сто и осемдесет долара. На този свят няма справедливост, Джай.