— Точно така. Навярно, защото е знаел, че ще е в пряк контакт с ченгета и че пълната маскировка ще го издаде.
— Мога ли да задържа снимката?
— Естествено, днес ще ги разпространим.
— Каква е следващата ти стъпка? Имате ли адреси?
— Нищо сериозно. Трябва да има друго жилище, освен склада. След като изключихме компютъра в склада, страницата му в мрежата все още е била отворена. Това означава, че някъде има друг компютър.
— Не могат ли просто да проследят телефонната връзка?
— Фирмата, която му осигурява достъп до Интернет, е анонимна.
— Как така?
— Целият поток за и от страницата минава през анонимната фирма. Не можем да го проследим, нито пък да открием фирмата заради онези глупости от Първата поправка. Освен това специалистът от бюрото Боб Клиърмаунтин ми каза, че хората като него сега използвали микровълнови, вместо обикновени телефони и че те били по-трудни за проследяване.
Маккейлъб не разбираше от техника. Той смени темата.
— Ще разкриеш ли самоличността му на пресконференцията?
— Мисля да го направя. Ще покажем снимката и записа от хипнотичния сеанс и ще видим какво ще постигнем. Между другото, ти ли съобщи на Кейша Ръсел от „Таймс“?
— Дължах й го. Тя ми помогна в самото начало. Тази сутрин й оставих съобщение. Реших, че трябва първа да научи. Извинявай.
— Нищо, харесвам я. И без това трябваше да разговарям с нея. Невънс ми каза какво си им обяснил снощи — че навярно нашият човек е пратил писмото, предизвикало публикуването на статията за теб във вестника.
— Да. Тя запазила ли го е?
— Не. Само си спомня, че май било подписано с името Боб. Сигурно е бил той.
Изведнъж Маккейлъб се сети: Грасиела Ривърс му бе споменала, че не е знаела за материала в „Таймс“ и че някакъв мъж, представил се като колега на Глори, й позвънил и й казал за статията. Тя отишла в библиотеката и едва тогава я прочела. Маккейлъб разбра, че мъжът би могъл да е Криминс, пускащ в действие плана си.
— Какво има? — попита Уинстън.
— Нищо. Просто се бях замислил.
Реши още да не й казва за това подозрение. Щете лично да го провери. Това му даваше повод да наруши обещанието си да не звъни на Грасиела.
— Е — каза Уинстън, — къде е той според теб?
— Криминс ли? — Маккейлъб се поколеба. — Нямам представа.
Уинстън внимателно го изгледа.
— Мислех, че имаш някаква идея.
Той замълча.
— Е, все отнякъде ще изскочи — накрая каза тя.
— Надявам се.
Оставаше само да запишат официалните му показания.
— Може би не е моя работа — каза Уинстън, — но как ще се справиш с всичко това?
— Работя по въпроса.
— Ако някога искаш да поговориш с някого…
Той кимна в знак на благодарност.
— Добре, искаш ли вече да свършваме?
Един час по-късно Маккейлъб седеше сам в стаята за разпит. Разказа историята на Уинстън и тя взе записа, за да го отнесе за транскрибиране. Разреши му да използва телефона на масата.
Той подреди мислите си и после набра номера на сестринската стая в спешното отделение в „Холи Крос“. Помоли да го свържат с Грасиела. Отговориха му, че я няма.
— В почивка ли е?
— Не, днес не е на работа.
— Добре, благодаря ви.
Затвори. Предполагаше, че Грасиела е казала, че е болна. Не можеше да я обвинява. Набра домашния й номер. Но на петото иззвъняване се включи телефонен секретар. След сигнала Маккейлъб със запъване каза:
— Грасиела, обажда се Тери, къде си?
Той направи дълга пауза, после продължи:
— Хм, просто исках… казаха ми, че не си на работа и аз… исках да те чуя и трябва да ти задам няколко въпроса. Общо взето неясноти… но ще ми помогнат да… както и да е, сега заминавам и навярно по-късно ще се опитам да се свържа с теб. Сигурно ще съм на път, така че няма нужда да ме търсиш.
Прииска му се да може да изтрие съобщението и да започне наново. Изруга се и затвори, после се зачуди дали ругатнята се е записала. Поклати глава, изправи се и излезе от стаята.
44.
Трябваха му два дни да намери местността, която в ролята си на Джеймс Ноуан Даниъл Криминс беше описал по време на хипнотичния сеанс. Маккейлъб започна от Розарита Бийч и продължи на юг. Откри я в отдалечен участък от брега. Плая Гранде бе селце, разположено на скалите над морето. Тук имаше мотел с шест бунгала, грънчарница, ресторант, пазар и пощенска станция. Имаше и конюшня, от която човек можеше да наеме кон и да поязди по брега. Търговският център, ако изобщо можеше да се нарече така, се намираше на края на скалите над морето. По изсечената на стъпала скала над него бяха пръснати малки къщи и каравани.