Точно преди единадесет без четвърт се обадих долу, попитах дали барът работи и след положителния отговор сгънах вестника, хвърлих пет долара на масата за камериерката и, без тя да види лицето ми, отидох до вратата. С отварянето зърнах отдалечаващите се гърбове на двама мутрести бабаити, забързани към асансьора с извадени пистолети в ръце.
Следващите две минути се оказаха най-дългите тази нощ. Ако бе твърде скоро, Мартрел щеше да заподозре нещо. Ако бе прекалено късно, двете мутри от охраната щяха да се домъкнат. Прецених паузата и почуках на вратата. Дочух стъпките му да прекосяват стаята и след изтракването на ключалката аз просто не му дадох никакъв шанс да тръшне вратата в лицето ми. Бутнах я рязко и блъснах Мартрел назад. Ръката ми бе декорирана с насочено към корема му оръжие.
— Здравей, Мартрел — казах дружелюбно.
Той ме позна. О, той е страхотен профи в нашия занаят, в който да помниш лица е част от закона на оцеляването. Това умееше прекрасно. За секунда лицето му застина, сетне се мярна неясен страх, просто не разбираше какво става…
— Ти си от…
— Не съм от вашите. Не казвай нищо излишно!
— Тогава какво?
— Проговори ли?
— Не мисля…
— И другите не мислят — отсякох. — Засега те не знаят какво точно искаш.
— Кой си ти?! — изпитваният страх засили акцента му.
— Частно лице с особени задължения. Разбирам, че имаш информация, която може да неутрализира противопоставянето на свръхсилите. Дошъл си да търсиш условия…
— Не съм искал никакви условия! — очите му се стрелнаха към вратата.
Поклатих глава.
— Да кажем, че те разбирам, Мартрел. Занимавал съм се с вашите хора почти през целия си живот. Сега си тук, но това не означава, че вече не обичаш родината си със същата любов, както е било досега. Ти си руски човек и това е непроменимо като самата природа. Ако изборът можеше да бъде твой, ти би останал там, дори и да ненавиждаш философиите им. Измъкнал си се оттам, но нямаш нищо общо с абсолютните долни предатели. Надяваш се на политическо убежище и време, за да осъществиш личната си цел…
Очите му се присвиха леко и ми хвърлиха поглед — прям и обвиняващ.
— И каква е тази моя лична цел?
— Да, сещаш се, открих Соня Девъл. Жената, която обичаш…
Видях как по челото му избиха капчици пот и очите му се отклониха от моите.
— Точно тя е целта. Мишената. ТЕ ще тръгнат по дирите й и ще те притиснат. Това е част от процедурата им и ти го знаеш дяволски добре.
— И какво да правя в такъв случай?
— Говори! Кажи им всичко, което искат да знаят!
Той здраво стисна ръцете си и ги залюля безцелно.
Внезапно ми обърна гръб и тръгна към прозореца.
— Не мога да направя това! Отказвам. Поисках политическо убежище и то ми е дадено. Не искат нищо друго от мен!
— Значи искаш ТЯ да умре?!
Мартрел рязко се обърна. Лицето му лъщеше от пот.
— Не! Разбира се, че не! Няма причина тя да…
— Тогава ти си мишената, Мартрел. Докато не проговориш, ти ще си голямата, хубава мишена, в която твоите ще се целят през цялото време. Ако проговориш — няма да имаш никакво стойност, може би само като пример за назидание, а не съмнявам, че биха рискували да изгубят един добър убиец, за да се занимават с теб. Но точно сега имаш избор и… любов към твоята глупава страна, да върви по дяволите, един политик я нарече Горна Волта с ядрени ракети; или любовта на Соня Девъл — това имаш. Някъде по средата ще изгубиш и двете.
Това, изглежда, го сломи. Дойде озадачаващо бързо за такова тежко решение. Той се строполи на един стол и покри лицето си с ръце. После вдигна очи и каза:
— Аз… Не мога… Не мога да говоря.
— Къде е тя, Мартрел?
Поклати глава с празен, мъртъв поглед:
— Не зная.
— Ако разберат, че ти искаш жената, тя ще умре. Ще я държат, докато ти се откриеш целия, удобен за един-единствен изстрел, и ще го получиш.
Той вдигна поглед и облиза устните си.
— Ако само можех да съм сигурен, че тя е в безопасност…
— Нашите служби могат да я намерят.
— Не бъди наивен. Дори и те са под наблюдение… Трябва отдавна вече да сте разбрали, че имаме много агенти сред вас. А разберат ли федералните служби, ще знаят и колегите оттатък…
— Напълно ми е ясно, Мартрел.
— Обаче ти не си един от тях…
Погледнах часовника си. Имах още тридесет секунди.
— Ако тя е в безопасност, ще говориш ли?