— Вторият етаж. Късно идваш. Повечето от пресата вече си отидоха.
— Бях на друго обаждане — отвърнах небрежно и се заизкачвах.
Вратата на апартамент 2-С беше широко отворена. Прозорците — също, но още можех да почувствам остатъците от газ. Прекрачих, махнах на репортерите, които записваха подробности от детектива, и отидох в кухнята, където на пода лежеше покритото с чаршаф тяло. Двама служители от моргата, чиято кола чакаше долу, вече се готвеха да вдигнат трупа на носилка. Двама пожарникари и друг детектив стояха наблизо, смееха се нещо, напълно нехаещи за смъртта, която бе толкова наблизо. За тях това си беше до болка позната история. Попитах:
— Мога ли да хвърля един поглед?
Единият полицай сви рамене, кимна и продължи да говори. Човек от хората на моргата отметна чаршафа, за да мога да видя това, което бе останало от Бил Копли. Не беше красива гледка. А и никой не е в това положение.
Той лежеше по гръб точно до газовата печка с възглавница под главата и ръцете му бяха скръстени на гърдите.
— Странно, че искат да им е удобно, когато решат да умират — каза човекът, като посочи възглавницата. — Миналата седмица имаше двама такива. Единият дори се беше подстригал, избръснал и облякъл най-хубавите си дрехи. Сигурно за да спести усилия на погребалното бюро…
— Благодаря.
Човекът покри чаршафа и останките на Копли бяха качени на носилката. Детективът, който разговаряше с пожарникарите, приближи и нареди:
— Никакви снимки!
— Не си и заслужава. Какво се е случило?
— Един от наемателите подушил газ и се обади. Човекът е мъртъв твърде отдавна, за да можем да помогнем. Все същата стара и банална история.
Извадих бележник и писалка, и погледнах полицая:
— Уилиам Копли. Личната му карта го представя като застрахователен агент към агенция „Уотс“ — отвърна той на безмълвния ми въпрос. — Мисля, че е дошъл от Калифорния. Никой от съседите не знае нещо определено за него, а засега не сме се свързали и с офиса му.
— Защо го е направил?
— А, да. — Той посегна към масата и взе едно писмо. — Нямаше плик. Писмо, започващо със: „Скъпи Джо…“ от дама, подписана като „Фло“. Развалила годежа и се омъжила за някакъв си, в когото се влюбила внезапно. Писмото бе в ръката му, когато го намерихме.
Той ми го показа — една страница на евтина канцеларска хартия. Без име и адрес, писмото изглеждаше да е сгъвано няколко пъти. Подадох му го обратно:
— Лоша работа.
— Но и нищо ново. Затворил прозореца, включил фурната и котлона и си легнал. Поне си е направил труд да изгаси пламъка, иначе тук щеше да има страхотна експлозия. Обаче е забравил да изключи телевизора. Това може да свърши същата работа, като да запалиш цигара… Тези побърканяци не дават и строшен цент за това колко хора могат за си отидат заедно с тях. Аз лично предпочитам да скачат отвисоко. Невинаги, но обикновено е по-безопасно за всички…
Записах подробностите, имената на служителите и попитах отново:
— Имате ли нещо против да поразгледам?
— Не. Казах Ви, няма нищо особено. Само обикновени дрехи на ерген, а в хладилника няма храна дори за една котка. Тук е от около три месеца и вероятно се е хранил навън. Нищо чудно и за първи път да е ползвал печката…
Не ми отне много време да си съставя представа за Бил Копли. Вероятно най-доброто описание е именно „типичен ерген“. Но при наличието на факт, че е работил при Рей Уотс, не се връзвах на приказките за самоубийство. Всички, които работят в компанията на Рей, са бивши полицаи или служители на разузнаването. Тренирани, със здрава психика.
Пръснати по пода около кухненския асансьор и прозорците, имаше доста сгънати вестници, които запушваха дупки, и те бяха единствените неща не на място в цялата обстановка. Всичко друго беше спретнато и подредено като при военен.
На тоалетката в спалнята му лежаха шепа монети и отворен портфейл с пари, стърчащи от него, но леглото бе впечатляващо добре оправено, и, с изключение на липсващата възглавница, бе непипнато.
Двустаен апартамент с баня към спалнята. Дневната бе съчетана с кухня и обзаведена с два големи фотьойла, канапе и маса за хранене с четири стола. Имаше две малки възглавнички в единия ъгъл край канапетата. Застанах край него и забелязах три монети между възглавниците.
Прибрах бележника в джоба, казах „довиждане“ на полицаите и се отправих към вратата. Останалите наематели се трупаха и всеки се опитваше да надзърне в апартамента. Въпреки протестите им ги накараха да си разотидат по жилищата.
Полицаят каза:
— Свърши ли?