— Как?
Знаех какви ще ги разтяга и съзнавах, че ако поиска, наистина може да го направи.
— Ти си проникнал в хотелската стая в Чембърлейн…
— И какво от това?
Не ми обърна внимание и продължи:
— Гейбън Мартрел ни даде подробно описание и те разпозна на снимка. Човекът от асансьора — също. Мартрел е пазен там, докато не бъде официално потвърдено политическото му убежище. Има неуредени формалности. Междувременно го охраняваме и твоите действия погазват установените правила.
— Дяволски много време ще ти трябва, за да го докажеш.
— Така е, но пък можем да те задържим достатъчно дълго, за да блокираме и забавим каквото и да си започнал или намислил.
— Ще бъде чудна историйка за заглавията на вестниците…
— В този случай дори и ние можем да си го позволим…
— Възможно е — признах неохотно.
Рандолф се ухили направо злобно.
— Само си представи, че се пробваме, Мен. Няколко дни в пандиза ще ти дойдат направо много добре. Отрезвяващо…
Но и аз на свой ред можах да се усмихна широко.
— Все още не сте ме питали.
Рандолф се намръщи.
— Какво?
— За каквото сте дошли. Защо НИЕ се интересуваме от Мартрел?
— Добре, защо?
— Защото дори да му приложите всички трикове и обработки от създаваното на разузнаванията до наши дни, той е достатъчно натрениран да не ви изпее абсолютно нищо. Просто точно на вашите хора нищо няма да снесе. И вие го знаете… Ще пази цялата огромна информация, като в стъклен сейф, който можем да счупим, но и да загубим с това безценното му съдържание. Той дори не трябва да се притеснява. Нищичко не можете да направите, за да го накарате да говори.
Попритиснах ги и той го разбираше. В ума си прехвърляше всички факти с надежда късметът да заработи за него. Каза:
— Предполагам, че ти можеш.
— Има начини…
— Знаем някои от начините ви. На няколко места оставихте доста тежки поразии зад себе си. Мъртви или съсипани хора…
— Но те проговаряха. Самите те бяха правили същите неща на другите. Толкова ми е мъчно за тях, колкото на теб за Хитлер.
— Но ти няма да направиш това.
Продължително го изгледах.
— И не е необходимо.
Уотфорд се облегна назад и скръсти ръце. Попита с безразличие:
— От какво всъщност се интересувате, Тайгър?
— Вече ви е ясно. От същото, от което и вие.
— Ако не ни кажеш нещо повече, няколко дни ще си извън играта.
Не се шегуваха. Трябваше да им подхвърля някой кокал. Казах:
— Един човек умря тази вечер. Видимо „самоубийство“ с газ… Името му е Бил Копли, работил е за агенция „Уотс“. Никой не знае с какъв случай се е занимавал, но може да се натъкнал на нещо, засягащо Мартрел. Бих ви предложил да проверите и ключалката на вратата за насилствено влизане и да огледате тялото за възможно инжектиране c някакъв седатив. Това го е държало неподвижен, докато газта го убива. Аутопсията може да покаже какво е използвано, но ви трябва най-добрата лаборатория, защото газта прикрива следите. Бих казал, че убиецът е отворил вратата, душил го е с възглавница до изпадане в безсъзнание, инжектирал е нещо и е „аранжирал“ сцената за очевидно самоубийство.
Тримата се спогледаха, смилайки с усилие за какво им говоря.
— Полицията знае ли това? — попита Уотфорд.
— Не съм си правил труд да питам. Бях на мястото като репортер. Тяхна работа е да стигнат до същите изводи.
— А ти как си се свързал с този Копли? Познаваше ли го отпреди?
— Не. Той ми се обади и каза, че има нещо, което може да ме заинтересува, във връзка с човека. Даде ми името и адреса, но когато отидох да се свържа с него, бе вече мъртъв.
— Но си отишъл като репортер — бърза каза Рандолф. — Използвал си прикритие…
— Така правя винаги, приятел. Не съм в положение да поемам много рискове. Никога не се знае на какво можеш да попаднеш. Защо не се заинтересувате от този случай?
Рандолф стана и се отправи към телефона.
— Ще си взема един душ, докато търсите. Нещо против?
— Давай.
Добре използвах времето си, вдигах много шум, избърсах се и навлякох къси панталони. Когато излизах от банята, Рандолф тъкмо затваряше телефона.
— Какво научи от доклада?
Той отвърна тихо:
— Открили са следа от убождане на бедрото му.
— О’кей, ето ти отправна точка. Сега знаеш точно толкова, колкото и аз.
Томас Уотфорд стана, Катър го последва.
— Ако ни баламосваш, ще се върнем при теб!
— Как ме открихте този път? Проследили сте Едит Кейн?
Уотфорд се усмихна мрачно и кимна.
— Да. Твоята Рондин… He беше достатъчно хитра, за да заблуди Катър. Препоръчвам ти да не напускаш града. Навъртай се наоколо.