— И ние така решихме. Предполагам, че просто е казала на шофьора да я закара там, и е сменила таксито.
— Къде са сега Хукър и Джеймс?
— Отседнаха в „Тафт“. Единият почива, а другият още обикаля.
— Ще видя докъде са стигнали. Някакви имена, с които са се регистрирали?
— Не.
— Добре. А ти какво смяташ да правиш?
Тя ми се усмихна щедро, стана и отметна пелерината. И с явна цел започна да се изхлузва от костюма си.
— Ужасно си падам по горещите легла, Тайгър. Затоплени специално за мен… Нямах време да си намеря легло, така че смятам да остана тук и да се наспя. Нещо против?
— Бъди моя гостенка — отвърнах великодушно.
Преди да успея да си сложа сакото, тя вече си бе свалила и блузата и аз се удивих на самия себе си. Какво, по дяволите, изобщо ме бе накарало да си помисля дори за момент, че е невзрачна като мишка?
Оказа се жена с едни от най-едрите гърди, които някога съм виждал, с дяволити, предизвикателни очи. Усмивката, който ми хвърли, бе едно огромно, нахално предизвикателство.
Не исках да гледам повече, а и тя вече не ме улесняваше в тази насока. Просто за да довърша играта хвърлих един оценяващ поглед точно, когато пръстите й намериха ципа на полата, и казах:
— Не пропилявай това, по което си падаш, сладурано.
Смехът й бе лек и гърлен.
— Твоите ивици все още не се появяват, тигърчо…
— Когато ги видиш, може и да изписукаш… — отвърнах.
— Силно ли?
— Ще те чуят всички наоколо…
— Нямам търпение — отвърна ми нахално тя и още по-нахално се отърколи гола в леглото.
Това просто нещо — да видя метаморфозата на една жена, ме накара да се замисля какво може да се е случило. Така че, противно и на собствените си очаквания, излязох, взех такси и отидох до „Шривспорт“, влязох в сградата и застанах пред рецепцията, където две ужасни типеси отбраняваха „бастиона“ от всякакви мъже. Те вдигнаха очи към мен с враждебност, която означаваше, че виждат мъже и само мъже, и че всеки мъж е само едно нещо — страхотно зло.
Едната, със стегната сива коса, процеди презрително само:
— Да? — и зачака.
— Бих искал да видя книгата за посетители отпреди три дни.
— Защо?
— Търся една жена. Възможно е да не е използвала истинското си име.
Усмивката й бе твърда и убийствено язвителна:
— Съжалявам, но това не е възможно.
Твърде много мъже са били сплашвани от тази усмивка. Твърде много си спомнят всесилния матриархат и авторитета вкъщи, и направо са падали възнак само при погледа, който видях.
Аз обаче съм късметлия. Този тип жени никога не са ми въздействали заплашително. Ако някой иска нещо да ми каже, не е този начинът.
Облегнах се на бюрото, колкото може по-дръзко, и когато тя прочете израза на лицето ми, схвана правилно какво й казвам. Попитах „учтиво“:
— Как ще ви хареса някоя голяма неприятност?
— Вижте…
— Отговаряй само каквото те питам!? — извиках.
— Ако мислите…
— Мисля, че веднага мога да ти разбия устата, дърта краво, и това, че си жена, няма да ме спре. Мога да намеря начин да разровя всички бакии тук и моментално ще се разхвърчите на всички страни, та ако искаш да пробваш, твоя работа.
Сега в очите й нямаше враждебност. Просто беше ужасно уплашена. Явно хулиганския ми вид бе достатъчно убедителен, даже повече от думите. Погледнах и другата:
— Само пипни телефона и ще те побъркам! Играйте по правилата и всичко ще свърши още сега.
Изведнъж и двете се превърнаха в уморени стари дами, нервно навлажниха устни с език и всяка чакаше другата да направи нещо, но не можеха да мръднат. Накрая едната все пак кимна, издърпа чекмеджето с регистрационните книги и го постави пред мен.
За онази нощ имаше записани девет резервации. Четири от имената бяха на омъжени, на останалите не беше отбелязвано семейното положение. Накарах дъртофелниците да ми дават описание за всяко посочено име. Наложи им се да се понапънат в припомнянето, но се справиха. Три от описаните отговаряха най-много на Соня Девъл, с изключение на една подробност — две от тях бяха брюнетки, а третата — червенокоса. Никакви пепеляворуси блондинки не се бяха регистрирали.
Но в наши дни качествените перуки не са рядкост. При това са лесносменяеми. А една опитна жена няма проблеми с промяната на външността си. Запомних номерата на стаите, сложих петдесетдоларова банкнота на рецепцията вместо извинение за наглостта си и върнах книгите на възрастните жени.
— Благодаря за съдействието. Съветвам ви да забравите, че изобщо сте ме виждали. Нали загрявате?
Останах, докато двете кимнаха отривисто, после едната взе банкнотата и вече бях почти уверен, че са ме забравили.