Кимнах и попитах:
— Говорихте ли с наемателките?
— Не, защо?
— Просто си помислих. Жените правят странни неща, когато са без мъжко присъствие… Представете си, че някоя е искала да пооживи скучната обстановка и да види мъже наоколо…
Шефът и ченгето се спогледаха.
— Това е идея — каза шефът. — Миналата година имахме подобен случай в един пансион за стари моми… — Пардон, за „благородни девици“…
— Да проверим ли? — попита полицаят.
— По дяволите, разбира се! — заяви шефът.
— Нещо против да дойда и аз?
— Не. Хайде, малко публичност може да сложи капак на тази помийна яма. Особено, ако някой се порови в боклука…
Застанах с гръб към бюрото и разговарях с един от полицаите, докато шефът се обясняваше на гишето. Достатъчно бе вбесен, за да приеме отказ от двете стари кокошки и им нареди да не се обаждат в никоя стоя. Един полицай остана на предната врата, а друг получи заповед да стои отзад, да не би при разпитите някой да се опита да избяга.
Влизахме във всички стои поред. Отне време, но нямаше начин да задвижа нещата по-бързо, без да изглежда подозрително… Интересуваха ме само три стаи — 300, 434 и 511. Час и половина по-късно стигнахме до стая 300 и срещнахме тая Робъртс. Отговаряше добре на описанието на Соня Девъл, но лицето й можеше да спре и часовник и имаше силен американски акцент.
Когато стигнахме на следващия етаж, потупах полицая и му казах:
— Можем да свършим по-бързо, ако аз се заема с някои стаи, вместо да ви следвам.
Нетърпението им надделя. Шефът ми даде знак с ръка да продължавам и аз се отправих по коридора до първия завой и започнах с четните номера. Минах през шест стаи с всички въпроси и тогава стигнах до 434. Почуках, нямаше отговор. Изчаках 30-ина секунди, почуках отново, погледах камериерката, която ме наблюдаваше срамежливо от килера за спално бельо, и наредих:
— Отвори!
Тя изобщо не зададе въпроси. Беше наблюдавала всяко наше движение и веднага се отзова. Превъртя ключа и побърза да се върне в стаята си.
Не открих момичето, което се беше записало под името Л. Грейс.
Обаче намерих Ан Лайтър. Лежеше на пода, главата и сключваше грозен ъгъл с тялото, в очите й имаше смърт. С безцветно лице тя се взираше в стената със страшен ужас, а отстрани на врата й се виждаше една смразяваща рана.
Смъртта много често е лежала в краката ми, за да ми е непозната, но този път едва укротявах обземащия ме див гняв. За секунда се стегнах като камък и ми се искаше да разкъсам някого и хвърля парчетата в помийна яма. После се овладях. Бързо.
Пипнах кожата й — бе почнала да изстива. Отне ми три секунди да намеря и прибера 25-мм автоматик, който тя носеше в специална кожена торбичка. След това потърсих бележката, която й бях дал.
Нямаше я. Прозорецът бе отворен, а отвън имаше аварийни стълби.
Не си направих труда да проверявам чантата. Нямах толкова време, а и знаех, че няма да носи нещо, свързано с нашата организация. Каквото и да имаше, бе само прикритие на самоличността й. Никакви следи към нас. Излязох, без да пипам нищо, свирнах на шефа и полицая и когато дойдоха, казах:
— Вътре.
Не помръднах, докато полицаят вършеше обичайната си работа. Той вдигна очи от тялото и попита:
— Пипал ли си нещо?
Поклатих глава отрицателно.
— Как е станало?
Казах му, след това повиках камериерката да потвърди разказа ми. Тя само хвърли поглед към тялото на пода и щеше да изпищи, но нещо я задуши и тя припадна.
— Да се обадя ли във вестника, или да почакам? От това мога да направя сензационна новина…
— Все ще се разчуе — неохотно каза шефът, но поне оцени, че поисках съгласието им.
Нарочно се насочих към телефона. Полицаят викна:
— Не пипай нищо!
— Извинявай, ще ползвам телефона във фоайето. Да се обадя ли на шефовете ви?
Полицаят поклати глава.
— Не. Аз ще позвъня от съседната стая. Старата дама там ще е щастлива да научи новината.
Тръгнах си толкова лесно, колкото бях дошъл. Само че сега знаех едно нещо. Някой друг ще е умрял със счупен врат, когато го намерят. Или я намерят. А тя, изглежда, е Соня Девъл. Никак не можех да си представя мъж да се вмъкне в това място, а ако тази кукла Девъл е олимпийска шампионка, би имала сила да счупи врата на Ан. Е, тогава няма да е първата жена, която ще премахна.
Върнах се в „Брайем“ и се обадих в Нюарк. Изпратих доклад направо до Мартин Грейди. Друго мое обаждане отстрани Хукър и Джеймс от разследването. Отсега това става чисто мой случай и не искам никой да ми се бърка. Има двама мъртви, опит за отравяне и един изчезнал. В ход е „ПЛАТОН“!