— Когато това свърши. Може би.
— Лошо. — Отпи от бирата си, сложи я на масата и по бара останаха мокри кръгове от чашата. — Какво искаш от мен?
— Добери се до хотел „Шривспорт“ и провери всички. Всички! Ако тази Девъл е чиста, значи някой друг е убил Ан Лайтър. Може да е същият човек, който стреля по мен пред сградата. Не виждам как жена може да извърши такова убийство. Трябвало е дяволски много сила.
— Соня е здраво тренирана. Трябва да има силни китки и ръце.
— Глупости. Можеш ли да го уредиш?
Чарли Корбинет се взря в чашата си за момент, кимна и каза:
— Имаш и нещо друго наум нали?
— Не мислех, че личи.
— Не личи, Тайгър… Само че те познавам по-добре, отколкото мислиш.
— Пуснаха човек след Рондин. Ако търсят мен, могат да се опитат да хванат и нея. Освен теб няма кого да помоля, а ти можеш да направиш каквото трябва, ако искаш…
— Рондин — замисли се той. — Да, могат да се опитат да направят нещо такова.
— Е?
— Разбира се. — Допи бирата си, остави чашата и каза. — Ще ми се обаждаш ли или всичките ти доклади ще бъдат до Мартин Грейди?
— Ще поддържаме връзка — обещах, хвърлих два долара на бара, потупах го по рамото за довиждане и излязох.
Едно такси ме остави на три преки от мястото, където исках да отида. Продължих пеша. На два пъти минах покрай униформени полицаи, но не получих нищо повече от разсеян поглед от тях. Ако вървиш достатъчно бързо, за да изглежда, че отиваш някъде и си облечен малко по-добре от скитник, което поставя под съмнение, че си негодник и може би си нает на работа, тогава не ти обръщат внимание. С подходящо лице и противно изражение и проститутките не ти обръщат внимание. И най-закъсалите не си правят труд да се лепят за теб.
Когато стигнах къщата, изкачих стълбите от пясъчник, изтрити от безброй крака, и блъснах вратата. Натисках копчето „управител“, изчаках, докато Дебелия Джон дойде по коридора и застана намръщен пред мен.
— К’во искаш?
— Това, което и ти искаш, приятелче. Като например парите на Мартин Грейди.
Казах още една дума, която беше код и усмивка преобрази кръглото му лице в една маса от бръчки.
— Ама… Ти не си…
— Същия, както по-рано.
Той се пресегна, бързо затвори вратата и с пръст посочи стълбите. — Жената е най-горе. Не е излизала.
— Някакви проблеми?
— Не. Направих, каквото каза.
— Кой друг е тук?
— Никой. Само жената и аз. Един от вашите хора от Чикаго стоя два дни, преди тя да дойде, и напусна. Нищо не каза, както винаги.
— Добре, Джон. Дръж вратата заключена, докато съм тук.
Той посегна, превъртя ръчката и сложи верига на вратата.
— Разбира се, Тайгър. Аз съм тук долу, ако ти трябва нещо.
Кимнах, изчаках да се отдалечи и тръгнах към стълбите. Там горе може би бе ключът на цялата операция. „ПЛАТОН“ може би зависеше от нея, а сигурно същото важеше и за живота на много хора. Бавно се изкачих, стигнах вратата и почуках.
Зад вратата гласът й прозвуча напрегнато.
— Да… кой е?
— Тайгър Мен.
— Откъде… да съм сигурна?
Извадих писалката, която Ърни Бентли ми бе дал, написах Т. Мен на парче хартия и го мушнах под вратата.
— Сравни почерка с бележката, която имаш.
Тя бавно изтегли хартията. След секунди резето се плъзна и вратата се отвори. Това бе Соня Девъл.
Въобще не беше такава, каквато очаквах. Пепеляворуса коса, спускаща се около красиво овално лице, подчертано с високи скули и красиви тъмни очи, напомнящи изтока. Устните й — пълни и нервно влажни, с всяко дълбоко вдишване издаваха контролиран страх. Гърдите й се издигаха под прилепналата блуза. Нямаше почти нищо общо с набитата спортистка от по-раншните й снимки. Гъвкава, добре поддържана, с ханш — почти като на мъж, но с бедра и прасци, притежаващи омагьосващата грациозност на танцьорка.
— Не се плаши от външността ми — казах. — Добра дегизировка.
На устните й се появи лека усмивка — разбрах, че очите й откриват следи от работата на Ърни, които някой мъж сигурно би пропуснал.
— Аз… Не знаех кого да очаквам. — Гласът й бе тих, но с доловим лек акцент, въпреки че е трудно да се определи какъв точно.
Затворих вратата, огледах по навик мястото и посочих един фотьойл. Тя седна, а аз кацнах на страничната облегалка на един стар диван срещу нея, и казах:
— Искаш ли да говориш?
— Не мислиш ли, че… трябва?
— Определено.
— Тогава ще говоря.
— Какво се случи в хотела?
— Тази жена… Тя дойде при мен и каза, че трябва да се махам. Каза, че е важно заради сигурността на Гейбън. Докато тя беше в стаята, някой почука на вратата. Тя не ми позволи да отворя. След няколко минути и телефонът звънна, но и него не вдигнах.