— Кой знаеше, че си там?
— Аз… Никой. На никой не съм казвала.
— Ан… Жената… Знаеше ли това?
— Да, аз й казах. — Соня здраво стисна ръце, облиза устните си и отново ме погледна: — Тя се страхуваше, че ще се върнат, затова ми даде листчето й ме накара да тръгвам бързо по стълбите. Аз излязох от задния вход, а тя остана там. Дойдох направо тук.
— С никой ли не си се свързвала?
— Само с Вас — каза тя. — Моля… Кажете ми какво е станало?
— Дошли са за теб. Ан го е отнесла вместо теб. Тя е останала, за да прикрива бягството ти и те са я убили.
— Но, как?
— Предполагам, че е отворила вратата, надявайки се да ги обърка, като видят друга жена, но те са се досетили. По-късно тя е можела да ги разпознае и ТЕ не са рискували…
Тя покри устни с ръка и очите й като че се замъглиха за миг.
— Толкова е… ужасно.
— Защо дойде в Ню Йорк, Соня?
— Заради Гейбън. Когато чух какво е направил…
— Избягал?
— Да.
— Заради теб ли го направи?
Тя поклати глава, по лицето й мина объркване, после тя разбра.
— Не. Не мисля, че е възможно. Откакто… напуснах, никога не сме си писали.
— Преди време вие двамата сте изкарали нещо голямо, нали?
— Да, така е. Беше… възбудата от игрите. Гейбън бе важна личност тогава и беше хубаво. Той бе много внимателен.
— Той знаеше ли за чувствата ти?
— Кой може да каже на какво се надява един мъж. Не беше млад.
Свих рамене, наблюдавах я.
— Възрастта няма нищо общо. Беше влюбен в теб, нали?
Тя наведе глава и започна да разглежда ръцете си. Леко кимна с глава, очите й се навлажниха.
— Да. Аз не исках да стане така.
— Кажи ми едно нещо. И ми отговори направо. Той помогна ли ти да избягаш?
Не можеше да ме заблуди. Твърде отдавна съм в нещата, за да не забележа, ако се опита. Много простичко тя отвърна:
— Не, мой тигре, не ми помогна. Избягах, защото ми дойде до гуша. Беше внезапно решение. Когато видях другите… срещнах други млади хора на игрите, чух ги как говорят и видях как живеят, осъзнах, че трябва да избягам. Оказа се много лесно. У дома нямах никого, който да „плати“ за… измяната ми. Просто се възползвах от ситуацията и избягах. Някои… приятели ми заеха пари. Твоята страна беше достатъчно добра да свърши останалото и ме прие. Опитвам се да бъда добър човек тук.
— Няколко пъти си променяла името си.
— Да. — съгласи се тя. — Дори и тук има от онези, които помнят и заплашват. Бях… атакувана няколко пъти. Всеки път се местех. Не искам нищо от миналото. Тук е новият ми живот.
— В такъв случай, какво си искала от Мартрел?
С жест на отчаяние тя сви рамене.
— Знаех какво ще преживее. Не исках да е самотен. — Тя спря и вдигна замъглени очи. — Имаше време, когато си мислех, че може би… той наистина го прави заради мен. Чувствах се отговорна. Исках да съм сигурна. Но не може да е заради мен. От игрите дори не сме си писали, изобщо. Щеше да бъде прекалено опасно за него да получи известие от мен. Сега е много трудно да говоря за това.
— Ще бъде и опасно за теб.
— Но защо?
— Бившите ти сънародници мислят, че могат да се доберат до него чрез теб. Ако те спипат, ще притиснат Мартрел така, че той да не предаде информацията си на нас. Могат даже да го принудят да се върне. Вече направиха опит да посегнат на живота му.
По лицето й се изписа шок от думите ми.
— Той…
— Добре е. В болница е, под охрана. Ще се оправи, но те няма да спрат само с един опит…
— Тогава трябва да го видя! Трябва!
— Когато му дойде времето, скъпа. Точно сега ти си толкова важна, колкото е и той.
— Какво искаш от мен? Какво трябва да направя?
— Просто стой под прикритие, докато стигна до Мартрел. След като разбере, че ти си в безопасност, той ще проговори. А след като проговори, стойността му за руснаците ще се сведе до нула и вече няма да е такава мишена. Ще скъса завинаги и тук ще има известна сигурност.
— Известна!
— He можем да го опазим от всичко, но с нова самоличност за прикритие…
— Той каза, че би искал да преподава и…
— Това зависи от него. Други са го правили и по-рано. Ако иска да поеме този риск, негова работа. Знаеш как действат там. Не оставят никой да се изплъзне от мрежата им, ако могат да се справят. Но в случай на неуспех всеки следващ опит за ликвидиране вече губи смисъл, защото ще обърка операциите им и ще е по-добре да го изоставят. Просто трябва да се потрудим и постигнем нашата цел.
Соня внезапно стана, цялото й тяло беше стегнато от тревога.
— Но, трябва да има нещо…
С ръка й направих знак да замълчи. Пред вратата се чу шум, който не трябваше да идва оттам, и аз усетих как нещо подобно на ток премина през мен чак до пръстите на краката ми.