Выбрать главу

Имаше само няколко посетители на тезгяха. Посочих ъгловата маса в дъното, поръчах 3 порции и бира и седнах с лице към вратата. Знаех, че съм изнервен, но не съзнавах до каква степен, докато Рондин не влезе. Скочих да я посрещна. Типовете наоколо — барманът и клиентите ни изгледаха одобрително — рядко виждаха такова нещо. Някой полушепнешком каза:

— Има дори две. Някои момчета вадят страшен късмет?

Запознах двете дами, оставих ги да седнат една до друга, а аз се настаних срещу тях и запознах набързо Рондин със събитията. Накрая добавих:

— Искам тя да напусне града. Някъде, където да остане, без да я виждат, докато се добера до Мартрел.

Рондин кимна.

— Помниш ли Бъртън Селуик?

— Как мога да го забравя?

— Той замина и няма да се върне още един месец. Преди да тръгне за Англия, каза, че мога да ползвам лятната му къща в Кънектикът, когато пожелая. На малко повече от един час път е и имам ключове.

— Била ли си там?

— Няколко пъти. Идеална е. Трябва само един ден да се свърже ел-инсталацията. Мястото е добре заредено с храна.

— О’кей, ще я използваме. — Извадих няколко банкноти от джоба си и ги подадох на Рондин. — Наеми кола, заведи я там и веднага се връщай. Ако имаш нужда от нещо, набави го по път, защото искам Соня въобще да не излиза от къщата. Разбрано?

Соня попита:

— Безопасно ли е?

— Колкото може да бъде. Ако вашите хора те пипнат, може все още да си мишена. Дори съм ги виждал да унищожават четири човека, просто за да убият този, който им трябва. Не, не искам да те хванат. Все още. Стой в тази къща, докато се свържа с теб. Или се обади Рондин. Никой друг.

— Но Гейбън…

— Ще се добера до него, не се тревожи.

Когато свършихме обяда, момичетата отидоха в тоалетната с куфара. Соня Девъл бе сменила дрехите си, когато се върнаха. Шапката сполучливо скриваше лицето, а спуснатата й напред коса правеше високите й скули трудно забележими. С очилата ставаше почти незабележима.

Платих сметката, казах на Рондин, че ще се срещнем в „Блу Рибън“ в шест часа, качих ги в едно такси и тръгнах в обратна посока към пристана, за да хвана маршрутно такси, вместо да се отправям към оживени място, където щеше да има полицаи, скоро видели снимката ми.

На ъгъла си взех вестник, хвърлих поглед на заглавията и новините. Тройното убийство бе отбелязано с големи букви. Въпреки че бе сензационна новина, нищо не беше изтекло до пресата относно същността на нещата, така че разбрах колко плътно Вашингтон бе „покрил“ аферата.

Сгънах вестника под мишница, огледах се за такси и като не видях, тръгнах на юг с надеждата да хвана някое, идващо от града. Три преки по-нагоре все още не бях видял патрулна кола, която да се движи по улицата. За да намаля вероятността случайно да бъда забелязан от някое престараващо се ченге, небрежно пресякох улицата към вълнолома.

Корабът, на който вече завършваха товаренето, беше „Мейтланд“. Корабът на Клемънт Флетчър, човекът, който си хвърли парите за гайгеров брояч, без да успее да го използва. Чудех се, кой го бе задигнал. Пазарната му цена не си плащаше риска да блъснеш по най-мръсния начин един човек право в мътните води под моста и в прегръдките на смъртта.

Използвах своята прескарта, за да мина през портала, намерих шефа на пристанището и го попитах дали някои от моряците са тук.

— Ако търсиш работа, опитай в залата за наемане. Тези момчета не могат да ти помогнат.

— Не търся работа — отвърнах. — Само малко информация.

— Тогава се качи на кораба. Сигурно играят карти от другата страна, на слънце. Винаги се връщат по-рано, като свършат парите.

Изкачих се по мостчето и се придвижих през товара на палубата, докато чух гласове и плющене на карти. Имаше само двама там, с вид на излезли от мелница. Имаха нужда от бръснене и бяха силно махмурлии. Вместо с пари, играеха е кибритени клечки и дори не си направиха труд да ме погледнат, докато не хвърлих по една десетачка пред всеки от тях.

Тогава веднага станах център на внимание. Единият посочи банкнотата и попита:

— Е, за какво е това?

— За да си поговорим малко.

Те се спогледаха, кимнаха и същият каза:

— Стига да не ни караш да пускаме писма отвъд океана или да носим нещо на някой твой приятел. Това не можем.

— Това не ми трябва.