И тогава се почувствах като кръгъл глупак, защото отговорът бе съвсем прост.
Продължих на юг, отминах театрите покрай магазина за дрехи и завих към улицата с хотел „Шривспорт“, чиято козирка стърчеше над тротоара. Възможно най-внимателно огледах мястото от отсрещната страна на улицата, опитвайки се да открия следи на някои от службите, действащи наоколо. Обикновено ако не са отвън, човек може да ги забележи във фоайето или на етажите. Доколкото виждах, беше чисто.
Заобиколих дългата сграда отзад. От двете страни имаше редици аварийни стълби, водещи до земята. Две заключени отвън метални врати се изпречиха пред мен. Това бяха изходи от стълбищата.
На малки групи по двете пътеки имаше големи зелени боклукчийски кофи, пълни с дневните отпадъци от хотела. Всичките — пълни догоре. Ако всеки ден се събира по толкова боклук, същото е било и в деня, в който бе убита Ан. Нямаше и един инч пролука да се пъхне нещо в тях и убиецът, комуто е трябвало време за прикриване на следите, е потърсил друго място.
Всички сгради около хотела бяха стари и порутени като самия него — останки отпреди половин век. Имаха мазета с прозорци — под нивото на улицата и е малки шахти около тях, покрити с ръждясали капаци. Проверих всеки един от неточната страна, после от западната, където на втория капак попаднах на „златна мина“. Той се оказа вдиган и в шахтата бяха напускани дамско сако и перука, рокля с подходящи подплънки, които правят тялото на мъж да изглежда като женско. Няколко вестника бяха мушнати над дрехите за прикритие с цел всичко да изглежда като обичайния за такива места боклук.
Значи все пак е бил мъж. И не му е било трудно да се озове в хотел за жени, защото самият той е изглеждал като жена.
Не ми се искаше да мъкна всичко това в ръце, така че го мушнах обратно в шахтата, върнах се на улицата и се отправих пак към Броудуей. От първия телефон се обадих на полковника в апартамента му. Съобщих какво съм намерил. Той каза:
— Мисля, че Хал Рандолф ще се зарадва да чуе това. Вдига страшен шум за теб. Вашингтон е плътно зад него. Адски са навити да разбият операцията на Мартин Грейди, но не могат да се доберат до началната точка. Смятаха, че ТИ си това.
— Трябва просто да сме наясно какво замислят.
— Може да им хрумне нещо, което не е много приятно…
Знаех какво има предвид.
— Така, както аз подредих нещата?
— Това, или да го използваш самият ти, за да направиш удар.
— Знаеш, че съм вършил и по-големи неща.
— Все пак ще използват всичко възможно, за да стигнат до теб, Тайгър, момчето ми.
— Може би. Засега „покривай“ работата. Би трябвало да попаднат на нещо. Откъде са купени нещата, например.
— Веднага.
С още една монета се свързах с офиса на Дейв Севърн и му казах за намереното при хотела.
— Бързо ела тук, Дейв. Ако си там, когато намерят нещата, те няма да направят нищо забавно. Можеш да ги изпревариш и ако изобщо излезе нещо, ще имаш преднина. Може да кажеш, че аз съм ти подхвърлил идеята да търсиш тук.
— Добре, Тайгър. Има ли още нещо, което искаш да разкриеш?
— Много, но не му е времето.
— Какво става с тази Соня?
— Това е информация, която засега трябва да задържа.
— О, Боже, затънал си до гуша, нали?
— Да, все едно се чипкам във вряла вода — отвърнах. — Слушай, ако те разпитват защо се занимаваш с тази история, кажи им, че това е материал за рубриката „Следва“.
— Зная как да се оправям.
— Добре. Ще ти се обаждам. Все още не ми пиши некролога…
— О, вече съм го направил, и то много отдавна.
— Така направиха и много други хора. Повечето от тях сега са мъртви…
Хванах новините по телевизията от 11 часа в един бар на 8-мо авеню. Говорителят ги съобщи последни. Предаваха като за нещо специално, показаха снимки в близък план. Някакъв агент открил дрехите на предполагаемия убиец. Евтина перука, нормално кестенява, синя рокля на шарки, сако и обувки с ниски, износени токове. Никакви следи за незабавно разпознаване. Полицията проучвала вещите и се надявала на бърз арест. Както обикновено.
Полицията? Вече нямаше нито едно ченге в града, включено случайно в акцията. Това разследване се ръководеше от столицата. С достатъчно хора и лабораториите на разположение те все щяха да стигнат до нещо, но и от другата страна също си знаеха работата. Всичко щеше да остане като поредната шумотевица, представена като дейност на полицията.
Последното нещо, съобщено от говорителя, бе че двете жени на рецепцията в хотела ясно си спомнили за човек, облечен по описания начин, който прекосил фоайето, подминал рецепцията и директно взел асансьора нагоре. Момчето от асансьора потвърдило, но не можело да си спомни на кой етаж е слязъл човекът. Най-вероятно не на етажа, на който бе убита Ан, а на друг. После е отишъл при нея.