— Много дебела става работата, Тайгър!
— Все още не е. Но натам отива.
— Сега всички са се насочили към теб. Хал Рандолф и другите искат да говорят с теб.
— Чудесно.
— По един или друг начин ще те открият. Албърт Катър е докладвал, че подозира Рондин, защото му се е изплъзнала за известно време.
— Лошо.
— Има и още, приятелю…
— Така ли?
— Той не е бил единственият, които е наблюдавал апартамента й. Не е сигурен, но мисли, че и други я дебнат. Не можел да напусне поста си, за да провери, но Катър е човек с остър поглед и има усет за играта. Докладвал е, че Рондин се е върнала в апартамента си, но на негово позвъняване по телефона никой не е вдигнал. Затова е убеден, че тя се е измъкнала през ненаблюдаван от него втори изход…
— Благодаря, полковник — казах и затворих.
Възможна е още една грешка. CIA са поставили човек на свое разпореждане да наблюдава нея или да отрие мен. Не двама или повече. Само един човек. Но другите не страдат от липса на хора, а и това не е обичайна рутинна задача. Ако Рондин е излязла от вход, който ТЕ са наблюдавали, ще се доберат до нея където и да е.
— Уоли…
— Не — твърдо отсече той. — Каквото и да е — не!
Аз не приех отказа:
— Те държат Мартрел в централната градска болница. Рондин трябваше да се свърже с него там. Не е тайна, че той е в стая с въоръжена охрана, но пък ти имаш добър повод да провериш. Огледай се там, може да я видиш…
— Не!
— Накарай я да ми се обади веднага… И за Бога, стой с нея. Не я изпускай от очи. Ако трябва, ще й осигуриш полицейска охрана. Аз оставам тук и ще чакам да ми се обадиш.
— Не — каза той отново, но вече се обличаше. Когато стигна до вратата, ми хвърли поглед пълен с негодувание, и изръмжа:
— По дяволите!
Веднага, след като той тръгна, се свързах и поръчах Нюарк Кънтрол да ми се обади, така че да няма междуградски разговори, които да се отбележат в телефонната сметка на Уоли.
След пет минути се обади Върджил Адамс. Дадох паролата с кода за идентифициране и докладвах. Тогава той ми каза:
— От „върха“ отново лично се обадиха на Мартин Грейди. Група от Лос Анжелис се е добрала до нещо. Когато били в Мексико, си имали работа със Спаад Хело. Той работел с фалшив екип там. Правили документален филм за политическото положение… Говори безупречно езика и се промъкнал с фалшиво разрешително като електротехник в някои сгради. Смятат, че е проникнал в секретни база данни в сървър-компютър на спецслужбите. Просто под носа им е преодолял всички защити на системата, направил ги е за смях. Проверили го чак след внезапното му изчезване…
— Е, накъде биеш?
— Имал е любопитно обаждане от Щатите, засечено от операторката като обаждане от провинцията. Тя е от нашите служители. Разговорът е бил проведен от офис в Томлинсън Билдинг на Броудуей, от платен телефон във фоайето.
— Какво е било съобщението?
— Било е на чужд език, но няколкото английски думи, които разбрали, били „незабавно“, „Мартрел“ и „убит“.
— Откъде са сигурни, че е бил Спаад?
— Защото е оставил нещо след себе си — пръстен с напукан камък, който той дал за поправка. Златарят искал да му направи услуга и лично го обработил. На пръстена е гравирано „На Спаад от Ана“. Адски небрежно за професионалист като него, защото макар и случайно наш човек го видял и накарал бижутера да задържи пръстена. Мястото се наблюдава за в случай, че Спаад изобщо сглупи и се опита да си го вземе.
— Благодаря. Ще се заема с Томлинсън Билдинг.
— Може и нищо да не откриеш. Там има само шест телефонни кабини, нищо друго съществено. Мартин Грейди смята, че е важно, защото в деня на обаждането тук имаше буря. Знаеш какво става с телефоните тогава. Този, който се е обадил, може да е имал нареждане да звъни от уличен телефон, но се е изнервил, решил е друго и се е обадил от сградата на своя офис…
— Обичайната „комедия от грешки“. Така за момента „печелиш по точки“ гейма, а може би и цялата игра — казах и затворих.
Придърпах един стол до прозореца, качих си краката на прозоречния перваз и постоях, загледан в нощта. Очите ми се затвориха и така, размисляйки, заспах в тежка умора.
От много далеч чух настойчив до полуда звън и стреснато се събудих. За миг слънцето, сякаш пронизало стъклото на прозореца, почти ме заслепи. Погледнах часовника — малко след шест. Вдигнах телефона и чух Уоли да казва:
— Тайгър?
— Аз съм.
— Става все по-горещо. Като във вряла вода…