— „Чист“ ли си?
— Обаждам се от телефон във фоайето на болницата.
— Къде е Рондин?
— Разпитват я федералните. Беше се облякла като медицинска сестра и се промъкна покрай охраната в стаята на Гейбън Мартрел, с табличка в ръце. Щеше да се измъкне, ако в тоалетната, където се преобличаше, не я бяха засекли няколко сестри.
— Как са разбрали къде е?
— Защото някой изпратил една хубава саксия с цветя в стаята на Мартрел. Той получава непрекъснато цветя и нямало да й обърнат внимание, ако на един от по-наблюдателните федерални агенти не му се сторило странно. Изглежда, че и преди е виждал подобно нещо. Под пръстта имало устройство, което при активиране с дистанционно изпълва стаята с цианид и газът бързо избива всичко наоколо. Федералните блокираха цялата болница и въпреки, че не намериха момчето, донесло саксията, спипаха Рондин. Тъпо, малшанс, но няма как. Полицаят, който пази стаята, я разпозна, а също и двама болни. Пък и такава жена, дори да не иска, няма как да не прави впечатление…
— Тя проговори ли?
— Колкото риба, но не й е лесно. Те вече не се спират пред нищо… Виж какво, изчезвай от апартамента ми, чу ли?
Не му отговорих. Внимателно оставих слушалката и се върнах да наблюдавам как слънцето се издига над сградите.
Сега може да стигнат до мен. Тя ще бъде „персона нон грата“ и ще я върнат в Англия, далеч от мен, ако не я обвинят и в нещо друго. Но поне се е видяла с Гейбън Мартрел.
Оставих куфара си там, слязох и пеш извървях дългия път до апартамента на Чарли Корбинет. Когато отвори вратата, разбрах по очите му, че знае резултата от „гейма“.
— Хайде, влизай, Тайгър. Чаках те.
Пристъпих и затворих вратата.
— Кажи на Рандолф, че ще говоря с тях. При едно условие…
— Няма да приеме никакви условия.
— Тогава му кажи да върви по дяволите!
Чарли сви рамене и влезе в стаята.
— Ще предам условието ти все пак…
— Да оставят Рондин. Тя няма нищо общо!
— Може и да е така, но агенцията се бори да открие нещо повече и ще използва всички средства… Трябва да го знаеш.
— Глупости.
— Познавам Рандолф.
— О’кей, полковник, ще говорим, но както казах аз.
— Не по телефона. Иска да те види лично.
— Не става. Аз ще изпратя кола да ви вземе — теб и Рандолф, и да ви докара тук в четири часа следобед. Къде ще ходите вие — ваш проблем; какво ще правя аз — си е моя работа. Той ще ме види.
Чарли ми се усмихна и аз знаех какво мисли.
— Той може да иска да доведе някой друг…
— Да докара цяла армия, не ми пука. Ако очаква да ме арестува, трябва да измисли нещо друго, по-тънко.
— Както в добрите стари времена, а?
— Абсолютно точно.
— Ще бъдем готови в четири часа. — Той отвори вратата да изляза и ми намигна. Зад него на стената имаше спомени от едно отдавна мъртво време, сувенири от войната… оръжие, ножове и всякакви неща, които бяхме използвали в общите си усилия, преди светът да полудее повече от когато и да било. Някои от тези неща бе използвал лично. Някои — аз. Повечето от момчетата, на които бяха тези оръжия, умряха още тогава и сега бяхме останали само неколцина.
He ми отне много време да уредя това, от което се нуждаех. Мартин Грейди имаше пари, съоръжения и връзки да направи почти всичко. Колата щеше да е готова. За в случай, че някой от двамата е монтирал електронен предавател, който да предава сигнали до други коли, с цел проследяване, бе инсталирано заглушаващо устройство. Две други коли щяха да имат готовност да блокират движението, ако се опитат да приложат обичайно проследяване, а бе предвидена и тройна проверка при нужда. Не можех да не се усмихна на подготовката. Мартин Грейди не желаеше да ме загуби и да ме опандизят толкова тъпо, и то точно сега.
Междувременно разполагах с почти цял ден за действие…
Томлинсън Билдинг е една от старите сгради, наблъскани в редица сред театрите между 40-та и 50-та улица. Фоайето е като на много други такива сгради, с щанд за вестници във входа, с табела за офисите на стената, телефонни кабини и три асансьора. Един човек с уморен вид, около 60-годишен, с износена униформа на портиер, се бе подпрял на стената, и ако се съди по посетителите на сградата, не изглеждаше, че там се върти кой знае какъв успешен бизнес.
Погледнах табелата с офисите, без да очаквам, че ще открия нещо, после се отправих към телефонните кабини, взех указателя за Манхатън и започнах систематично да проучвам всяко име. Отне ми повече от час, доста пъти спирах, за да използва някой друг указателя. От време на време имаше и любопитни погледи от страна на портиера, но когато приключих, имах три офиса, които не бяха в списъка на указателя, а това за бизнеса е абсолютно недопустимо…