Отново мълчаливо разменени погледи. Само Чарли Корбинет се усмихна леко.
— Какво знаеш, Мен? — попита Рандолф.
— Той е в страната — отвърнах.
— Това го знаем. Вкарал е ключови хора със себе си. Убийци. Искаме да унищожим това ядро и хората му.
— И мислите, че имам нещо, което ще ви доведе до тях. Искате мозъка ми, за да го вкарате в компютрите, докато получите отговор…
Рандолф и Другите не отговориха.
— Ако имаше време, щях да ви оставя сами да си трошите главите. Може да ми коства живота, но не бих се поколебал. С всичките си хора и техника може и да успеете да научите нещо, но, както казах, просто няма достатъчно време.
Най-накрая стиснатите устни на Рандолф се отпуснаха, но в заплашителна усмивка.
— Твоята хубавица ще има. Много време. Може би десетина години, и всичките — зад решетките…
Притискаше ме и аз го знаех, но в главата ми не идваше нищо като отговор. Докато се напрягах да изровя нещо от паметта си, ги изгледах поред. Сетих се само едно име, което Върджил Адамс ми спомена още първия ден, но аз го подминах. Казах:
— Пуснете Рондин и може би ще съм добър да ви „светна“ плана „Валчек“…
Улучих право в целта. Но не очаквах чак такава ярост да залепи устните на Рандолф и да изкриви като маска лицето му. Същата бе моментната реакция и на другите двама — очите им станаха твърди като диамант, а всеки мускул по телата им се стегна. Само полковникът запази обичайния си израз, но дори и при неговото самообладание аз можех да прочета знаците по лицето му.
„Този път отиде твърде далеч, Тайгър, момчето ми. Може да си изпатиш заради това. Ти им хвърли бомба!“
Но вече го бях казал, и продължих:
— Оставете Рондин! Искам да я пуснете тази вечер. И тогава може би ще поговорим пак. — Затръшнах капака, отдалечих се, докато те си вземат пистолетите, излязох на алеята и отидох при колата си. Петнадесет минути щяха да изминат, преди скритата ключалка с часовник на вратата, през която те бяха влезли, да се отвори, освен ако не желаеха да си счупят раменете, докато се мъчат да я разбият.
Но полковникът щеше да им обясни. Заедно бяхме използвали такова нещо преди години.
ОСМА ГЛАВА
Под припадащия мрак бе заваляло и градът блестеше. Колите правеха безкраен поток от цветове по улиците, а пешеходците се движеха плътно до сградите или с бързи стъпки се отправяха към входовете на метрото. Оставих колата в един гараж, откъдето щяха да я приберат, и отидох в апартамента на Уоли Гибънс. Той едва не затръшна вратата в лицето ми, но аз я блъснах, влязох и заключих след себе си.
— Тайгър…
— Зная, приятел. Ясен си ми. Вземам си дрехите и изчезвам. Само ми светни къде крият Рондин!
— IATS я държи в Карбой Билдинг. И теб ще те приберат, ако се появиш наоколо. Всяко ченге в града души за теб, а аз не си търся още проблеми, така че се изпарявай, мой добър приятелю, който само беди ми носи. Изчезни от живота ми, докато въздухът се прочисти.
— О’кей, спокойно. Дейв Севърн получи ли „разказ“ от теб?
— Разбира се, а също и много неприятности, защото не пожелал да разкрие източника си на информация. Имаше късмет, че историята му можа да излезе толкова бързо в пресата. А аз ще си пиша колоната в моя вестник за клюки от Бродуей. Там поне засега всички са живи. А покрай теб всички ги убиват!
— Я стига! — отрязах го. — Свърза ли се със специалния отдел за наркотици?
— Казаха, че ще проверят и ще ми се обадят. Не им харесва идеята някой да си пъха носа в техните работи.
Извадих от чантата си мушамата дъждобран, намерих и резервните патрони за „звяра“ и ги пуснах в джоба си.
— Куфара ще оставя тук.
— Добре — кисело отвърна той я аз си тръгнах.
Долу се обадих на Нюарк Кънтрол и попитах Адамс за плана „Валчек“. Засега нямаше сведения, освен едно обаждане от Лондон, в което бяха придали на плана голямо значение. Казах, че ще му се обадя по-късно и затворих.
Стигнах до Карбой Билдинг преди Рандолф и приятелите му. Някъде но пътя бяха оставили Чарли. Шофьорът превключи на надпис „заето“ за да не ни спират. Знаеше си работата. Когато Рондин излезе от сградата, аз щях да остана прикрит, докато той й даде знак да се качи.
Ако руснаците бяха пуснали опашка след Рондин, щяха да имат и други хора наоколо. Знаят какво искат и как да го получат, а тя сега бе толкова ключова фигура, колкото и аз. Чудех се дали ще ударят направо или първо ще опитат отвличане. Така щеше да стане много по-лошо. Сега, след като ме изпуснаха, имаше само един начин да се доберат отново до мен.
Измина повече от час, докато я освободят. Двадесет минути преди това видях Албърт Катър с още един да излизат и заемат позиция, а един седан се плъзна по улицата, готов да следи. Докато Катър не им даде незабележим знак е ръка, не бях сигурен кои са. Усмихнах се, излязох от сянката и се върнах обратно в колата. Шофьорът също се нахили до уши. Много си падаше по емоциите и ми се налагаше да го укротявам.