Когато се върна, беше облякла чисто бяла, полупрозрачна роба, която очертаваше извивките на тялото й, и като застана с ръце на кръста, доволна от одобрителния поглед, който и хвърлих, каза:
— Позната ли ти е?
— На Рондин ли е?
— Да. Надявам се… че съм хубава… като нея.
— Така е. — Не лъжех. Нейната хубост беше различна, малко по-първична, но във всяко движение имаше огнено предизвикателство. Въпреки че с времето тялото й бе позагубило мускулестия изглед на спортистка, походката оставаше гъвкава и виждах как очертанията на бедрата й излъчват жизненост.
Под бялата роба прозираше тъмното очертание на крайно оскъдно бельо, което имаше възбуждащ, екзотичен ефект; силно изрязан сутиен, който едва скриваше върховете на гърдите и оставаше много, много място за розовата кожа. Гледка, от която ушите ми забучаха. Опитах да се обърна настрани, но продължавах да я гледам с крайчеца на окото, докато тя се настаняваше на дивана.
Усмихна ми се със съблазнителни червени устни, бузите й горяха. Пръстите й приповдигнаха гънките на ефирната роба и тя ги разстла нашироко около себе си.
— Преди много време нямаше такива неща. В Русия не се считаше за редно.
— Твърде капиталистически? Разложение на морала?
— Не се считаше за редно да показваш… такива чувства. Тайно можех да обличам такива неща. Но никога пред мъж!
— Дрехата изглежда хубава на теб.
Тя възкликна от удоволствие и се изви щастлива, така че красивото й бедро се показа от цепката на робата.
— Ще седнеш ли до мен?
— Трябва ли? Предполага се, че те пазя, момиче.
— Моля те — леки бръчки се появиха в ъгълчетата на очите й.
— Ти си принадлежала на Мартрел.
— Не, никога, не истински. Казах ти, че бяхме приятели.
— И само толкова?
Тя сведе очи към свитите в скута й ръце.
— Загубих баща ми страшно отдавна. Струва ми се, че Гейбън… просто ми беше като баща.
— Това е трудно за обясняване — отбелязах. — И неубедително.
Тя вдигна очи и кимна.
— Да. Но той трябва да научи. Винаги съм знаела, какви чувства има. Трябва да му се каже. Затова и дойдох при него. Ще има нужда от мен известно време, после ще се оправи.
Вдигнах чашата си, допих я, оставих я и седнах до нея. Навън дъждът, гонен от вятъра, яростно биеше по стъклата и една гръмотевица изтрещя като топовен изстрел в далечината. Ярка светкавица озари земята, хвърляйки светли отблясъци и в стаята. С вик Па уплаха тя се притисна в мен и зарови лице в рамото ми.
— Спокойно. Това е само буря. — Нежно я прегърнах и повдигнах брадичката й. В очите й можах да съзра едно малко момиченце. Точно като изплашено момиченце тя се притискаше в мен при всеки; гръмотевичен гръм. И всеки път — все по — силно. Аз започнах да чувствам топлината и свежестта й до тялото си. Всичко наоколо се разпадна, когато устните ни се сляха. От дълго потисканата в нея страст те потръпваха — меки, сочни, уханно влажни в жаждата си да бъдат задоволени.
Тя взе ръцете ми и ги притисна до красивото си тяло, от което през тънката материя се излъчваше топлина. Под пръстите ми кожата й бе копринено гладка. Тялото й — по младежки стегнато и гъвкаво, потръпваше в нервните импулси на очакване.
И тогава ние докарахме бурята вътре в стаята — наша собствена буря, див полет в лудия свят на напълно необузданата страст. Вече не чувахме шумовете на света, вятърът и дъждът по стъклата притихнаха и се сляха с ударите, които отекваха в ушите ми.
Времето и мястото изчезнаха, не помнехме нищо безкрайно дълго време, докато накрая легнахме един до друг изтощени и светът отново се появи. Отвън синьобяла светлина раздра небето, изпука и се чу съскащ звук. Сетне — моментното затишие, последващо паднал наблизо гръм, преди да изтрещи. Двете лампи в стаята ярко светнаха и изгаснаха.
Соня се сви в ръцете ми, докато я успокоявах, и ме сграбчи. Изправих се и се освободих от пръстите й.
— Падна отвън. Стой тук. Най-добре да проверя.
— Необходимо ли е? — гласът й бе уплашен.
— Може да стане пожар. Не можем да рискуваме.
Облякох се, метнах си мушамата и излязох от предната врата. Изтичах до мястото, където видяхме светкавицата, като търсех признаци на пушек или пламък. Нищо не открих, но видях прясно бяло петно на един висок бор близо до къщата — кората бе обелена и овъглена от силната горещина. Тихо изругах мълниите, които се сипеха от небето всяка секунда.
А не трябваше. Една от светкавиците ми отърва кожата, защото на светлината й долових движение зад един храст и се хвърлих на земята едновременно с трясъка на изстрел, който се сля с гърма, и куршумът се заби в къщата зад мен. Смъкнах мушамата, която блестеше от дъжда, с претъркаляне на земята, скочих на крака и се втурнах вдясно от храстите, пресмятайки, че и другият също ще си смени позицията, за да е сигурен, че ще улучи, и изчаках, докато блесна следващата мълния.