— Мога да помогна. Малко ще „посмажа“ нещата, та да потръгнат…
— Не ми казвай нищо! Не понасям проклетите подробности.
— Може да е по-лесно, отколкото си мислиш.
Ърни стана и разтри с пръсти уморените си очи.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Носиш ли още писалката?
Потупах джоба на ризата си.
— Тук е.
— Внимавай с нея. Капроновите нишки на капачката понякога сами се разхлабват. Когато е в теб, трябва винаги да си сигурен, че капачката е добре завита.
Пръстите ми автоматично пипнаха писалката, провериха капачката и след като се уверих, че не съм ходеща бомба, дръпнах стола назад. Ърни имаше пишеща машина в ъгъла и аз написах доклада си за Центъра. Сетне му го подадох.
— Предай това вместо мен.
— Разбира се. — Той сгъна листата и ги мушна в бюрото.
Вдигнах слушалката и навъсено набрах номер. Този на Уоли Гибънс. Когато вдигна, гласът му излая едно остро „Ало“, на което казах:
— Тайгър е. Пристигнаха ли вече да ви правят компания?
Изобщо не прозвуча приятелски:
— Да, стари приятелю. Бяха тук, това е сигурно. Също моят редактор и адвокатите от вестника. Страшно са заинтересувани от моята дейност и по-специално, как точно е свързана с теб.
— Сега има ли някой?
— В момента сме под нещо като домашен арест. Просто лек „натиск“ от митническия отдел да не мърдаме, докато те душат наоколо. Един от IATS беше тук с тях, а долу на улицата в колата си седи един симпатяга от CIA.
— Албърт Катър — подхвърлих.
— Много често проверява дали твоята приятелка е тук. Не ми харесва тази работа…
— Трябва да си доволен от факта, че ти обръщат такова внимание, Уоли. Това е начин да стоиш на „завет“. Никой не може да ти направи нещо, докато те се навъртат наоколо.
— Слушай ти, твърда главо! Изобщо не искам да се набърквам! Разбираш ли какво ти говоря? Тези от митническите…
Прекъснах го:
— Набараха ли нещо на „Мейтланд“?
— Не, голяма уста такава! Нищо! А точно това ме забърка в тази проклета каша. Не обичат да ги подвеждат. Претърсили са целия кораб, задържаха го да не отплава. Корабособствениците надали вой директно в Вашингтон и сега всичко това виси над моята глава. А и преди да им подам сигнала, не са претърсвали.
— Няма да се издадат, че са ровили там.
— Долно копеле такова! Нещо скриваш! Въртиш ми номерца…
— Същото правите и вие, от другата страна…
Той замълча, гласът му се сниши и аз знаех, че отново надушва новини.
— Добре. И без това съм загазил здраво с тази работа, така че казвай!
Казах му за писмото, изпратено до Мартрел, и как е било приготвено.
— Запази го в тайна още малко, а когато се разчуе, ти ще направиш сензация. Дори ще ти дам проклетото писмо.
— Укриваш веществено доказателство — нахално ми напомни той.
— Не и докато някой не разбере…
— Тогава защо ми казваш? Защо аз да зная за вината на някой?
— Ами като знаеш, ще има какво да предложиш, когато ще трябва да се молиш да те върнат на работа. Не познавам редактор или издател, който да не е луд за сензации, а когато един обикновен репортер, дето пише клюките за Броудуей, предлага „голямата сензация“, това автоматично му осигурява идеална позиция във всеки вестник…
— Моля те, и преди ти казах — не ми прави никакви услуги! — Той трясна слушалката, мърморейки. Даже и Рондин, на която той можеше да се наслаждава, поне като гледка, не го спасяваше от собствената му неврастения. Ърни каза:
— Май се навъдиха доста проблеми около теб, а?
Не му отговорих. Стоях там с ръка на телефона и се опитвах да вържа двата края на плетеницата. Накрая казах:
— Ще измъкна Мартрел от тази болница, Ърни.
— Как?
— Засега не зная, но трябва да го направя.
— Късмет. Ако имаш някакви специални предложения, дай ми поне един час.
— Разбира се, приятелю. Свържи се с Лондон и виж дали имат нещо за плана „Валчек“.
Интересно. Само, като споменах този план, Хал Рандолф побесня, а ако той има връзка с нашия случай или с нещо ги изпреваря в разследването, можеше и да „отърва въжето“.
— Как, така „свържи се“. Ти къде ще бъдеш?
— Из града. Ще се обадя.
— Аз ще съм тук — каза той. — Случайно, ако имаш нужда от помощ в болницата, държим онези, двамата в готовност. Високият червенокос в пощенския отдел, а също и момчето на боклукчийския камион. Името на фирмата е: „В. Р. Санитейшън къмпани“, син камион, тон и половина; един от филиалите на Грейди…
— Добра идея. Ще запомня.