Очите му нито за миг не се отклониха от моите и осезателно чувствах съжалението в тях.
— Щеше да се оттеглиш, преди това да започне…
— Това е, което казах.
— Но никога не си го мислил сериозно.
— Добре. Няма да заблуждавам нито теб, нито себе си. Щях да изпратя с писмо оставката ми и да замина c Рондин. За известно време щяхме да сме щастливи, но после нещо щеше да ме човърка отвътре или някой щете да ми се обади, или щях да попадна на нещо — няма значение, к това щеше да разбие всичко.
— Тя няма да приеме това, знаеш го.
— В такъв случай всичко свършва. Ще ме приеме такъв, какъвто съм, или скъсвам. Старият боец твърде дълго е бил вътре нещата. И този калъп му приляга най-добре.
— Съжалявам за теб, Тайгър.
Несъзнателно се усмихнах.
— По-рано и аз се съжалявах, сега така ми харесва повече. Просто всичко е ясно. — Посочих го с пръст. — А и точно ти не си съвсем подходящ да даваш този съвет…
— Аз поне съм сам. Нямам никого, на чиито въпроси да отговарям или да съм отговорен за него. Работя за законна агенция, това ми е приятно и те могат да използват знанията и опита ми.
— Не го усуквай, стари приятелю — отвърнах. — Просто си търсиш извинение. Не искаш нищо повече от това да си с десет години по-млад, твърд и издръжлив, както по-рано. Просто не можеш да се размекнеш и да стоиш настрана от нещата. Следващият път, когато държиш пистолет в ръка и някой ти е на прицел, няма да се сетиш за тази реч, което току-що ми държа.
— Надявам се, че същото важи и за теб.
— Трудно е човек да наруши навиците си…
Стиснахме си ръце с Чарли Корбинет и аз излязох.
Знаех, че ме наблюдава в огледалото и изпитва благородна завист.
На улицата завих на север и закрачих.
Много отговори можех да дам на полковника, но какъв бе истинският?
Трябваше да й кажа и знаех какво ще стане. Представях си погледа и почти чувах думите й. И двамата свършихме своята част от работата и това е достатъчно. Трябваше да се вкопчим във времето, останало за самите нас, преди да стане твърде късно. Рондин подобно на ехо щеше да повтори думите на Чарли, насочвайки ги към мен, и в края на краищата нямаше да имам никакъв отговор. Просто бързо скъсване, и всичко щеше да свърши.
Може би в последна сметка някои имат късмет, а други просто нямат. Тогава бих мразил дори по-силно, с цялата омраза, която отвращението поражда. Щях да търся лесен начин да се измъкна и никога нямаше да го намеря, просто защото съм доста по-добър и малко по-бърз от другите.
Засега.
И един ден ще се видя в задънена улица и всичко ще свърши. Отвращението и омразата ще бъдат пометени за миг и няма да мисля за нищо повече, защото мъртвите не мислят… А може да бъде и по-лошо. Големият удар никога няма да дойде и аз ще трябва да живея без нея, както през всичките тези години от войната насам.
Ще мога ли да понеса това да я загубя два пъти!
Заслужаваше ли си?
На ъгъла пред мен двама полицаи разговаряха с ръце на гърба. Професионално и малко небрежно те оглеждаха всяко лице, минаващо покрай тях, и регистрираха чертите му, правейки го донякъде несъзнателно. Отсреща на улицата имаше още един полицай и това ме принуди да взема досадно, но разумно решение. Нямаше защо да „дразня лъва“. Дадох 80 цента, купих си билет, намерих място на последния ред и спах през целия филм.
Към 7:30 излязох, огледах се за ченгета и като не забелязах, отново се насочих на север. В едно заведение вечерях набързо, после влязох в метрото и не след дълго стигнах до станцията под централната градска болница.
Свечеряваше се и имаше малко хора. Смесих се с тях и заобиколих сградата. Тя заема цяло каре между четири улици с много входове от всички страни и двойна алея за коли отпред. Улиците бяха задръстени от две страни с паркирани автомобили, тъй като бе време за свиждане.
Отне ми време, но трябваше да го направя. Докато минавах покрай колите, поглеждах във всяка за да съм сигурен, че е празна. Всеки поглед трябваше да е бърз и небрежен, но достатъчно изчерпателен. Също, когато поглеждах към магазините и барчетата, а не трябваше да губя и време. Но как можех да съм сигурен?
По дяволите! Някъде там имаше някой, който наблюдаваше. Не биха пропуснали нищо на този етап. Време бе да се ускори темпото, защото всичко това не можеше повече да продължава. Първият, добрал се до някакъв резултат, щеше да отбележи точка и да поведе в състезанието.