ДЕВЕТА ГЛАВА
Едва към седем се измъкнахме от метрото при 49-та улица, слети с тълпата. На щанда за вестници хвърлих поглед на последните издания. Както и очаквах, първите страници на повечето пишеха за нещо друго и аз бях спокоен, що се отнася до хората по улиците. Но в града шареха и по-внимателни очи. Точно от тях трябваше да се пазим.
Влязох през страничната врата на един магазин близо до телефонна кабина, пуснах монета и набрах номера на Уоли Гибънс. Иззвъня шест пъти, преди да вдигне. Той познаваше гласа ми и не се представих за в случай, че телефонът се подслушва. Казах направо:
— Виж, Уоли, съжалявам, че трябва да те обезпокоя, по ми трябват нещата, с които ти услужих за случая при строежа на „Уотсън-Брайс“. Ще се видим след час там, където Бинг кисне непрекъснато…
Затворих преди да ми отговори, но го чух как шумно си пое въздух. Преди две години, минавайки покрай сграда, строяща се от „Уотсън-Брайс“, той се спъна и падна в едно корито вар, и аз трябваше да се разтършувам и му намеря други дрехи. Тогава беше смешно, защото, така оплескан с вар, той изглеждаше като излязъл от някоя комедия. Не искаше и да чуе да се покаже на улицата в такъв вид. Бинг Уилис беше един стар приятел, който на практика живееше в бар „Стентън“ на Броудуей преди да умре, така че ако Уоли пресметнеше две и две можехме да отървем Мартрел от белия му комбинезон.
Опасявах се, че полицията знае в какво облекло се движи. Тъй като не се хванахме в капана им и единствените дрехи в апартамента бяха работните комбинезони, бързо щяха да се сетят. Но трябваше да проверяват всеки бояджия и работник в бели работни дрехи, а това отнема време.
Не вървяхме заедно е Мартрел. Аз се движех малко напред, а той ме следваше. При лош късмет него щяха да забележат първи и тъй като полицията трябва само да го прибере, аз оставам със свобода на действие. Вървяхме нагоре по Броудуей, задържани от оживеното движение, и пресякохме. Стигнахме бар „Стентън“ и влязохме в него.
Рон, дневният барман, беше свършил смяната си, но бе оставил плика, който търсех, зад касата. Барманът от нощната смяна ми го подаде и взе долара, който му предложих. Беше твърде зает да приготвя напитки, за да ми обърне внимание и тъй като бе пълно с работници от строежите наоколо, нито Мартрел нито аз изглеждахме не на място.
Отидох до масите в задния салон, избрах едно сепаре в ъгъла и седнах с лице към входа. Когато Мартрел влезе, беше добре скрит от наблюдение, с изключение на отсрещното сепаре. Един келнер дойде, взе поръчката ни за два сандвича и бира, записа я и се отдалечи.
Петнадесет минути, след като ни сервираха, влязоха Уоли Гибънс и Рондин, минаха покрай бара и се отправиха към задния салон. Уоли знаеше, че ще съм там. И преди съм го виждал бесен от яд, но сега лицето му беше нещо ново за мен.
Махнах му и протегнах ръка на Рондин. Само като я погледнах, нещо в мен се обърна. Казах.
— Здравей, скъпа.
Трудно бе да се разчете погледа, но не и усмивката й.
— Беше ли… страшно? — попита тя.
— Трудно. Седни. Това е Гейбън Мартрел.
Уоли хвърли през масата пакета към мен, погледна ме в пълно недоумение и започна да се хили.
— Дяволите да те вземат, Тайгър, да се продъниш в ада дано!
— Благодаря, приятел…
— Не благодари на мен. Благодари на нея. — С палец посочи Рондин. — Исках да се изпотиш, както аз се потях, но тя ме разубеди.
— Наблюдават ли апартамента ти?
— Да, но не беше трудно да се изплъзнем. Съзнаваш ли в каква дяволска каша си се забъркал?
— Не съм се свързал с никого.
— Ами тогава да те осветля по въпроса — той погледна Гейбън Мартрел, после мен. — Може ли да говоря?
— Давай.
— След като си се измъкнал от болницата, някой забелязал, че липсва полицаят от поста пред вратата. Той не се свестил веднага, за да обясни, така че те блокираха мястото от всички възможни страни след леко забавяне.
— Очаквах го.
— Пак ти вадиш късмет, — отбеляза той, — а някой друг го отнася.
— Какво искаш да кажеш?
— Долу в мазето намерили трима без документи за самоличност. Никой в болницата не ги познава, макар те да се кълнат, че са от персонала по чистенето. Полицията проверила нещата им и открила една „дреболийка“, предназначена да унищожи половината етаж. Една от машините за чистене на пода — тъпкана с взрив. Отнася като нищо цялата стая на Мартрел, дори и поставена извън вратата. Щяла е да свърши работа…
— Вестниците даже не споменават…
— Заповед отгоре. Не искат да се разбере. Пълно информационно затъмнение, но трима репортери били в сградата по друг повод, когато всички се разтичали, и разбрали какво става. Обади ми се Дейв Севърн и той ми разказа.