Мартрел промълви през стиснати зъби:
— Сега са решени на всичко…
Рондин протегна ръка през масата и я сложи върху моята.
— Тайгър… Трябва ли да правиш всичко това сам?
— Нямам избор.
— Все още имаш живота си…
Това е критичният момент! Мога да го видя в очите и. Всеки момент ще получа ултиматум. Може да бъде и сега, но тя не желае в този миг да мисля за нещо друго. Иска да съм освободен от всичко и спокоен, преди да го постави направо.
— Същото е и с много други хора, скъпа. Ако свършим всичко както трябва, те ще могат да запазят своя живот.
— А твоят собствен?
— Това е работата ми, Рондин. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Не се предавам никога. Имам поставена задача!
Очите й бяха безкрайно тъжни, когато отдръпна ръката си. Дадох пакета на Мартрел.
— Иди в мъжката тоалетна и се преоблечи. Пъхни работния комбинезон в коша за боклук под хартиените кърпи.
Обърнах се към Уоли:
— Кажи ми за тези, които ви наблюдават.
— Не се притеснявай. Не ни следят. Сградата се свързва със съседната чрез пасаж и ние се изнизахме през задния вход. Хванахме такси на авенюто и дойдохме направо тук.
— Телефонът ти подслушва ли се?
— Естествено. Или пък има смущения по линията… Виж, Бинг беше добре известен. Много хора го познаваха, знаеха и това място. Ако прослушват разговорите…
— Изчезваме веднага, щом се върне Мартрел.
— Тези от митническите власти идваха и снощи. Сигурно сега са там. Ще трябва да измисля някоя дяволски добра история за пред тях.
— Ще измислиш. Ти ще си във вихъра на най-страшната история, която някога си чувал. Ще са ми нужни двама свидетели за нея — точно ти и Рондин можете да бъдете тези свидетели. Нещо против, скъпа?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Не. Този път не.
Дадох на Уоли адреса на склада и сигнала за почукване на вратата, за да ги разпознае Соня. Те с Рондин трябваше да останат с нея, докато се появим ние с Мартрел и всичко, което нашите хора искаха от него, щеше да се изясни. Трябваше да кажат на Соня да не разочарова Мартрел преди ние да свършим работата си с него заради нейната собствена безопасност, а и неговата. Единственото нещо, което можеше да спаси живота им, бе той да проговори. Тогава русите остават без избор. Ще трябва да сформират голяма бойна група и да действат бързо. Ако можем да разкрием и елиминираме центъра и връзките им, може и да ги спрем, но това ще почака. Първото и най-важно нещо сега е да опазим Мартрел.
Рондин и Уоли тръгнаха. Мартрел излезе, облечен в един от старите костюми на Уоли, а аз уредих сметката на бара.
Отново валеше лекият и топъл дъжд, достатъчен да опразни улиците и накара хората да се поприберат. Не ми харесваше да висим да ъгъла. Казах на Мартрел да върви до мен и тръгнахме. Придвижвахме се трудно и едва хванахме такси. Дъждът поне оправдаваше това, че държим главите си наведени. Но не достатъчно ниско. В един миг нечия ръка се пресегна, сграбчи ме за ръкава и грубоват глас викна:
— Хей! Хей, мистър!
Той никога нямаше да узнае колко близо е бил до смъртта. Наполовина бях извадил ръката с револвера, когато познах портиера от Томлинсън Билдинг.
— Ти не ми върна ключовете, шефе, мога да загазя, ако разберат, че връзката ключове я няма. Виж…
Блъснах го във входа на един магазин, а Мартрел нервно ни наблюдаваше.
— Извинявай, много бързах… — Бръкнах в джоба си и извадих двата ключа. Заедно с тях пръстите ми неволно дръпнаха и нещо друго — снимката на Спаад Хело, дадена ми от Ърни.
Портиерът взе ключовете. Бе мярнал и снимката, и възкликна:
— Ха, това е един от тия, дето доставят поръчките на Фаунтънс!
С усилие си наложих гласът ми да остане спокоен.
— Така ли?
— Сигурен съм! Редовно влиза и излиза оттам. Стиснат изглежда, затова съм го забелязал. Кой е той?
— Не е някой важен…
— Добре, че те срещнах, да си върна ключовете. Скапано време, а?
— Не е толкова зле — отвърнах.
Той се изхили, пусна ключовете в джоба си, вдигна си яката и продължи в дъжда. Погледнах Мартрел. Лицето му беше бяло като тебешир.
— Мога ли да видя тази снимка?
Дадох му я.
— Познаваш ли го?
— Спаад Хело. Познавам го повече от добре…
— Сещаш се — тук е, за да те ликвидира, Мартрел…
Той ми върна снимката и ме изгледа дълго и твърдо.
— Не, аз не съм най-важната му задача.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
— Казвай! Изплюй камъчето най-накрая!
— Той е тук във връзка с плана „Валчек“.