Значи бяха успели и стигнали навреме. Но дали това бе достатъчно?
Спрях едно такси, дадох му адреса на склада и му казах да ме остави на ъгъла. Водачът кимна и се отправи към Уест Сайд Хайуей по прекия път към центъра. Когато стигнахме на високото, видях целия град. Това са единствените моменти от денонощието, когато времето спира и градът — тази камара от бетон и стомана, най-после заспива. На изток бе сиво от лъжлив изгрев, а дъждът се превръщаше в една лека мъглива пелена.
Дали на Рандолф му харесва, или не, аз зная, че е пусната обща заповед за залавянето ми и всички патрулни коли са излезли да ме търсят. Цялата полиция е на крак. Тук беше дяволски пусто, така че всяко движение би изглеждало подозрително, а не можех да си позволя да ме спрат точно сега.
Съблякох мушамата. Опасявах се, че проблясва на лампите и може да бъде забелязана, затова я захвърлих в една кофа за боклук на тротоара. В черния костюм, който нарочно бях облякъл, нямаше да е толкова лесно да ме видят. Освен мен никой друг не се движеше по тротоара. От време на време минаваше кола, завиваше в някоя пресечка и изчезваше.
На два пъти дежурни коли минаха бавно и аз се прикривах в сянка, като се движех плътно до сградите. Когато стигнах до крайната сграда, я заобиколих и се изкачих по водещата към покрива металната стълба. Свих се в тъмнината, оглеждайки се дали няма някой.
На изток небето ставаше все по-светло. Само още половин час и слънцето щеше да изгрее. Поредният изгрев.
Колко бяха умрели този път? Колко още щяха да умрат, преди слънцето да поеме пътя си на запад? Кой нямаше да доживее срещата с новия ден? И ако смъртта стигнеше не тези, които трябва, колко още други ще заплатят с живота си?
Напълно готов пропълзях по покрива към комина, застанах за миг, преди да се придвижа до парапета от другата страна, и скочих на следващия покрив. Гумените ми подметки поначало са тихи, но лекият шум от чакъла ми звучеше в тишината почти експлозивно. Изглеждаше чисто, но трябваше да съм напълно сигурен. Отидох до ръба и се ослушах.
Знаех къде съм. Използвал съм тази сграда и преди, познавам всеки сантиметър. Сградата бе ремонтирана за наше удобство от Мартин Грейди именно за подобни акции, и в случай, че не са я огледали и претърсили основно, не биха знаели за таванската капандура, водеща в стаята долу. Но те нямаше да очакват да дойда оттам. Те щяха да очакват почукване на вратата, както се бяхме договорили. Шансовете бяха все още на моя стана, ако ги използвах правилно. Пръстите ми напипаха дръжката на капандурата и тя се отвори върху добре смазаните си панти. Подпрях я, спуснах се и краката ми напипаха стъпало. Затворих капандурата над главата си и по таванската стълба се спуснах до горния етаж.
Стълбището бе тихо. Хванах се с една ръка за парапета, а 45-милиметровия ми приятел бе в другата със свален предпазител. Когато почувствах бетона под краката си, вече знаех, че вратата е точно отпред и протегнах ръка да напипам резето.
Отвътре се чуваха тихи, приглушени гласове. Познати гласове.
Трябваше да действам бързо. Тази врата тук бе предвидена за изход, а не за вход. Отвътре те не можеха да знаят, че има врата, защото бе замазана, както и цялата стена. Щях да имам няколко секунди в своя полза, не повече. Още със самото влизане бе нужно да действам светкавично. Защото втори такъв шанс нямаше да имам, а залогът бе собственият ми живот.
Другият е бърз като мен и ако не е застанал на такова място, че да го видя веднага, щеше пръв да действа той…
Имаше само един начин да разбера. Стиснах резето, издърпах го безшумно, сложих рамо на вратата и с един тласък я отворих широко. Втурнах се вътре със страхотен вик, който се изтръгна от мен, подобно рев на диво животно.
В тази частица от секундата…
В тази частица от секундата аз ги видях, Рондин и Мартрел, вързани на пода, а едрият човек с мушама, близо до другата врата, се извърна към мен. Очите му бяха силно присвити, а пистолетът в ръката му гръмна, преди даже да бе добре насочен към мен.
Моят собствен „звяр“ подскочи в ръката ми и аз почти видях как куршумите се забиха в тялото му и го хвърлиха към стената. Трясъкът и димът от двете оръжия изпълни стаята. Но дори след като го бях надупчил с огромния си калибър, онзи тип продължаваше да не предава Богу дух. Опита се да каже нещо и със сетни усилия надигна пистолета си, но този път го насочи към Мартрел. Моят следващ изстрел го изби от ръката му. Последният отправен куршум прониза челото му точно по средата. Спаад Хело умря с шапка, преливаща със собствения му мозък. Елитният агент бе безжизнена купчина месо на пода.