В своя делириум хлапето ровеше из чаршафите на леглото си, търсейки оръжие, но такова нямаше. Съдията се усмихваше. Идиотът вече не беше с него, но там имаше някакъв друг човек, когото така и не можа да види съвсем ясно, но той като че ли беше занаятчия и работеше с метал. Съдията хвърляше сянка над този майстор, докато стоеше наведен над тезгяха си, но той използваше метода на студеното коване и работеше с чук и матрица, може би наказан за нещо или прокуден от човешките огньове, ковейки през цялата нощ някаква монета за зора, която никога нямаше да настъпи, удряйки така, сякаш оформяше собствената си предполагаема съдба. И този фалшификатор на пари с неговите гравьорски длета и резци търси благоразположението на съдията и той се е заел да създаде от студената шлака звяр в калъпа, лице, което ще пребъде, образ, който ще утвърди този остатъчен вид на пазарите, където хората търгуват. На това съдията е съдия и нощта не свършва.
Светлината в стаята беше променена, вратата — затворена. Хлапето отвори очи. Кракът му беше бинтован и подпрян на малка, навита на руло тръстикова рогозка. Беше ужасно жаден, главата му бумтеше, а кракът му беше като някакъв зъл посетител в леглото му — толкова голяма беше болката. Скоро помощникът на хирурга му донесе вода. Не заспа повече. Изпитата вода изби през кожата му, намокряйки завивките. Той лежеше, без да мърда, сякаш опитвайки се да надхитри болката, лицето му беше пепеляво и издължено, а дългата коса — влажна и сплъстена.
Седмица по-късно куцукаше из града с патерици, осигурени му от хирурга. Разпитваше на всяка врата за бившия свещеник, но никой не беше чувал за него.
Юни същата година го завари в Лос Анджелис, отседнал в странноприемница, която не беше нищо повече от обикновен нощен приют — той и още четиресет други мъже от всякаква националност. На единайсети всички станаха още по тъмно и излязоха, за да присъстват на публично обесване в двора на затвора. Когато хлапето пристигна, беше бледо утро и пред портата се беше струпала такава огромна тълпа, че не виждаше много добре какво се случва. То стоеше в самия край на стълпотворението и докато денят настъпваше, бяха произнесени речи. След това две завързани фигури се издигнаха сред множеството вертикално нагоре към покрива на постройката до портата и там увиснаха, и там умряха. Бутилки бяха подадени от едни ръце в други и зяпачите, които се бяха умълчали, отново заговориха.
Вечерта, когато се върна на същото място, наоколо нямаше никого. Един караул се беше облегнал на портала, а обесените в края на въжетата приличаха на плашила за птици. Когато хлапето се приближи, видя, че това са Тоудвайн и Браун.
Имаше малко пари и след това не му останаха никакви, но беше във всяка кръчма и казино, всяка арена за борби и евтина питиепродавница. Мълчалив младеж с твърде голям за него костюм и със същите очукани ботуши, с които беше дошъл от пустинята. Стоейки досами вратата на долнопробно заведение, стрелкайки очи изпод периферията на шапката си с наполовина осветено лице от един стенен свещник, него го взеха за мъжка курва, предложиха му напитка и сетне го поведоха към дъното на кръчмата. Той остави клиента си в безсъзнание в тъмен килер. Там други мъже се натъкнаха на него в техните нечисти мисии, трети му взеха кесията и часовника. По-късно някой му открадна и ботушите.
Не чу нищо за свещеника и престана да пита. Връщайки се веднъж призори в квартирата си под сивия дъжд, той зърна на един горен прозорец разлигавено лице, качи се по стълбите и почука на вратата. Една жена в копринено кимоно отвори вратата и го погледна. Зад нея на масата гореше свещ и под бледата й светлина до прозореца седеше слабоумен в кошара с котка. Той се извърна и го погледна — не беше идиотът на съдията, а някакъв друг идиот. Когато жената го попита какво иска, хлапето се обърна и тръгна надолу по стълбите към дъжда и калната улица.
С последните си два долара купи от един войник скапулария с езически уши, които Браун бе носил на ешафода. Окачи го на врата си на другата сутрин, когато се хвана на работа при един водач на кервани от Мисури и все още го носеше, когато потеглиха към Фримонт покрай река Сакраменто с керван от фургони и товарни животни. Дори водачът да бе изпитвал някакво любопитство към това огърлие, той не му даде гласен израз.
Хлапето остана на тази работа няколко месеца и си тръгна без предизвестие. Пътуваше от място на място. Не избягваше компанията на други хора. Отнасяха се към него с известна почтителност като към някой, който е научил повече за живота, отколкото предполагат годините му. Вече се беше сдобил с кон, револвер и нещо като снаряжение. Хващаше се да работи различни неща. Имаше библия, която бе намерил в миньорските лагери и носеше със себе си тази книга, от която не можеше да прочете нито думичка. В скромните му тъмни дрехи някои го взимаха за проповедник, но той беше последният човек, който можеше да ги напътства както за настоящите неща, така и за онези, които предстоеше да се случат. Местата, до които пътуваше, бяха далечни за новини и в тези несигурни времена хората често вдигаха наздравици за възкачването на вече свалени владетели и приветстваха коронацията на крале, вече убити и погребани. И макар да имаше обичай пътниците в пустошта да се спират и да споделят каквото знаят, той като че ли не знаеше и не се интересуваше от такива мирски вести, сякаш делата на света бяха твърде клеветнически за него, за да бъдат обсъждани, или може би твърде тривиални.