Отсреща сред пластовете от дим под жълтата светлина беше съдията.
Седеше на една от масите. Носеше кръгла шапка с тясна периферия, обграден от всякакви хора: говедари, каруцари, джелепи, товарачи, миньори, ловци, войници, амбулантни търговци, комарджии, скитници, пияници и крадци. Той беше сред утайката на земята, влачеща нищетата си хиляди години, сред окаяни издънки на източни династии и сред цялото това пъстро сборище, макар и част от него, той изглеждаше сам, сякаш беше някакъв съвършено друг човек, и като че ли почти не се беше променил през всичките тези години.
Мъжът обърна гръб на всички тези очи и се загледа в празната чаша между юмруците си. Когато вдигна отново глава, барманът го гледаше. Даде знак с показалец и барманът донесе уискито.
Плати, надигна чашата и пи. На стената зад бара имаше огледало, но в него се виждаха само дим и фантоми. Латерната стенеше и скърцаше и мечката с увиснал език се въртеше тежко върху дъските.
Когато мъжът се обърна, съдията се беше изправил и разговаряше с няколко други мъже. Организаторът на шоуто сновеше сред множеството, подрънквайки монетите в шапката си. Крещящо облечени курви излизаха през една врата в дъното на салона и той ги наблюдаваше, наблюдаваше и мечката и когато се обърна отново, съдията го нямаше. Шоуменът като че ли се спречка с неколцина мъже, които стояха до една маса. Още един мъж се изправи. Шоуменът направи подканящ жест с шапката си. Един от тях посочи към бара. Той тръсна глава. Гласовете им се чуваха откъслечно сред общата врява. Мечката танцуваше върху дъските с цялото си сърце, момичето натискаше дръжката на латерната и сенките от представлението, нарисувани от свещите върху стената, като че ли всеки момент можеха да тръгнат да търсят своите съответствия в света на дневната светлина. Когато погледна отново към салона, шоуменът бе нахлупил шапката си и стоеше с ръце на кръста. Един от мъжете бе извадил дългоцевен кавалерийски пистолет от пояса си. Той се обърна и го насочи към сцената.
Някои се хвърлиха на пода, други посегнаха към собствените си оръжия. Собственикът на мечката стоеше като уредник в увеселително стрелбище. Трясъкът беше оглушителен и след него последва пълна тишина. Мечката беше простреляна в областта на корема. Тя изпъшка глухо и започна да танцува още по-бързо, танцуваше в мълчание и не се чуваше нищо друго освен пляскането на големите й задни лапи по дъските. Кръвта се стичаше надолу по слабините й. Малкото момиче с латерната, преметната с ремък през раменете му, стоеше като окаменяло, ръчката бе спряла в най-горно положение. Мъжът с пистолета натисна спусъка отново, оръжието подскочи и изтътна, наоколо се разстла черен дим, а мечката нададе стон и залитна като пияна. Тя притискаше лапи към гърдите си, от паста й се беше проточила тънка струйка кървава пяна, след това започна да се олюлява, да плаче като дете, накрая направи няколко последни танцувални стъпки и рухна на дъските.
Някой беше хванал ръката на стрелеца и револверът сега се люшкаше високо във въздуха. Собственикът на мечката стоеше зашеметен, държейки периферията на живописната си шапка от стария свят.
Застреляха проклетата мечка, каза барманът.
Малкото момиче откопча ремъка на латерната и тя изтрополя с хрип на пода. Девойката се втурна напред, коленичи, взе голямата рунтава глава в ръцете си и започна да я люлее напред-назад, ридаейки. Повечето мъже в салона се бяха изправили и стояха в жълтото задимено пространство с ръце на кръста. Цели рояци от курви тичаха към дъното на помещението, а една жена се качи на сцената, мина покрай мечката и протегна ръце.
Всичко свърши, каза тя. Всичко свърши.
Мислиш ли, че всичко е свършило, синко?
Мъжът се обърна. Съдията стоеше на бара и гледаше надолу към него. Той се усмихна и свали шапката си. Големият блед купол на черепа му блестеше като някакво огромно фосфоресциращо яйце под светлината на лампите.
Това далеч не е вярно. Далеч не е вярно. Да, тях всички вече ги няма, но това не се отнася за теб и за мен. Не си ли съгласен?
Мъжът се опита да надникне покрай него. Огромното туловище на съдията криеше онова, което се случваше зад гърба му. Чу някаква жена да обявява, че в една съседна зала скоро ще започнат танци.
„Някои още не са родени, които ще имат причина да проклинат душата на дофина“289, каза съдията. Той се извърна леко. Имаме много време за танци.
Аз не се интересувам от танци.
Съдията се усмихна.
Тиролецът и още един мъж се бяха навели над мечката. Момичето хлипаше, роклята му отпред беше потъмняла от кръв. Съдията се пресегна през бара, грабна една бутилка и отвори тапата й с палец. Запушалката изсвистя като куршум и изчезна в тъмнината над фенерите. Той обърна солидно количество в гърлото си и се облегна назад на бара. Ти си тук за танца, рече той.
289
Тук съдията навярно умишлено цитира погрешно стих от Шекспир, „Хенри V“, Действие I, Сцена 2: „Някои още не са заченати и родени, които ще имат причина да проклинат презрението на дофина.“ — Б.пр.