Не харесвам лудостта.
Нито пък аз. Нито пък аз. Прояви малко търпение. Погледни тези хора сега. Избери един от тях, който и да е. Онзи мъж там. Виж го. Онзи без шапката. Ти знаеш неговото мнение за света. Можеш да прочетеш това на лицето му, в положението на тялото му. Въпреки това неговото оплакване, че животът не струва, крие истинският му проблем. А проблемът е, че хората не правят онова, което той иска от тях. Никога не са го правили и никога няма да го правят. Така стоят нещата около този човек и животът му е толкова обременен от трудности и толкова отдалечен от първоначалния замисъл за него, че той се е превърнал в нещо като ходещ бордей, който едва ли изобщо е в състояние да даде подслон на човешкия дух. Може ли такъв човек да каже, че срещу него няма някакъв зъл замисъл? Някаква власт, някаква сила или причина? Що за еретик е онзи, който може да се съмнява едновременно във външното въздействие и в ищеца? Възможно ли е той да вярва, че крушението в неговото съществувание е безпричинно и не произтича от външни фактори. Че няма такива неща като разпродажби на имущество за дълг и кредитори? Че боговете на отмъщението и на състраданието спят в своята крипта и нашите викове за обяснение или за унищожаване на всички счетоводни книги ще бъдат посрещнати с едно и също мълчание и това мълчание ще възтържествува? На кого говори той, човече? Не го ли виждаш?
Мъжът действително си мърмореше нещо на себе си и оглеждаше злобно салона, в който като че ли нямаше негов приятел.
Човек сам си търси собствената съдба и никой друг, каза съдията. Независимо дали иска, или не иска. Всеки човек, който открие съдбата си и по тази причина избере някакъв противоположен курс, в крайна сметка неминуемо ще стигне до същата разплата в същия уречен час, защото съдбата на всеки човек е толкова голяма, колкото и света, който той обитава, и тя също така съдържа в себе си всички противоположности. Тази пустиня, в която толкова много хора бяха прекършени, е огромна и изисква широта на сърцето, но тя е също и пуста. Сурова и безплодна. Нейната дълбока същност е камъкът.
Съдията напълни чашата догоре. Пий, каза той. Светът продължава. Ние танцуваме всяка вечер и гази вечер не прави изключение. Правият и лъкатушният път са едно и също нещо и сега, когато си тук, какво значение имат годините, откакто за последен път двамата с теб се срещнахме. Човешката памет е ненадеждна и миналото, което е било, се различава малко от миналото, което не е било.
Той взе чашата, която съдията му беше налял, изпи я и я остави отново на бара. Сетне погледна съдията. Бил съм навсякъде, каза мъжът. Това е просто още едно място.
Съдията повдигна вежди. А остави ли свидетели? — попита той. За да ти докладват за по-нататъшното съществуване на тези места след твоето заминаване.
Това е налудничаво.
Така ли? А къде е вчерашният ден? Къде са Глантън и Браун и къде е свещеникът? Той се наведе към него. Къде е Шелби, когото остави на милостта на Елиас в пустинята, и къде е Тейт, когото заряза в планините? Къде са дамите, ах тези красиви нежни дами, с които танцува на бала на губернатора, когато беше герой, помазан с кръвта на враговете на републиката, която ти избра да защитаваш? Къде е цигуларят и къде е онзи танц?
Предполагам, че ти можеш да ми кажеш.
Ето какво ще ти кажа. Когато войната бъде очернена и нейното благородство бъде поставено под съмнение, онези доблестни мъже, които признават светостта на кръвта, ще бъдат изключени от танца, който е право на воина. Означава ли това, че танцът и танцьорите няма да са истински? Но винаги ще има един, него винаги ще го има, който е истински танцьор, и можеш ли да отгатнеш кой би могъл да е той?
Ти си нищо.
В думите ти има повече истина, отколкото предполагаш. Но аз ще ти кажа. Само онзи, който се е отдал изцяло на кръвта на войната, който е бил на дъното на ада, познал е ужаса в неговата пълнота и най-накрая е разбрал, че той дава израз на най-съкровената му същност — само този човек може да танцува.
Дори и безсловесното животно може да танцува, рече мъжът.
Съдията остави бутилката на бара. Чуй ме, приятелю, каза той. На сцената има място за един звяр и само за един. Всички други са предопределени за нощ, която е вечна и без име. Един по един те ще пристъпят в тъмнината пред светлините на сцената. И мечките, които танцуват, и мечките, които не го правят.
Той се понесе с тълпата към вратата в дъното на заведението. В преддверието седяха мъже, играещи на карти, неясни силуети, обгърнати в дим. Той продължи нататък. Една жена събираше жетони от мъжете, които отиваха към бараката откъм гърба на сградата. Тя вдигна глава към него. Той нямаше необходимия пропуск и тя го насочи към масата, където друга жена продаваше жетоните и тъпчеше парите с къса летвичка в тесния процеп на железен сейф. Той плати своя долар, взе щампования пиринчен жетон, даде го на вратата и беше пуснат да мине.