Гласът на капитана беше станал тих и напрегнат. Той наведе глава на една страна и се вгледа в хлапето с нещо, което можеше да мине за благосклонност. Момчето потри дланите на ръцете си в мръсните си джинси. Погледна мъжа до себе си, но той изглеждаше заспал.
А седло? — попита хлапето.
Седло?
Да, сър.
Нямаш седло?
Не, сър.
Мислех, че имаш кон.
Имам муле.
Разбирам.
Имам едно старо седло на мулето, но от него не е останало много. То и от мулето не е останало кой знае какво. Той каза, че ще получа кон и пушка.
Така ли каза сержант Трамел?
Не съм му обещавал никакво седло, рече сержантът.
Ще ти намерим седло.
Казах му, че бихме могли да му намерим някакви дрехи, капитане.
Правилно. Ние може да сме нередовна войскова част, но не искаме да изглеждаме като някаква паплач, нали така?
Да, сър.
Освен това вече нямаме обяздени коне.
Ще обяздим един.
Онова оправно момче, което разбираше от обяздване, вече не е на служба.
Знам това. Намери някой друг.
Да, сър. Може пък този да може да обяздва коне. Някога обяздвал ли си коне?
Не, сър.
На мен не е нужно да ми викаш „сър“.
Да, сър.
Сержант, каза капитанът, слизайки от бюрото.
Да, сър.
Зачислете този човек.
Лагерът беше нагоре по реката накрая на града. Палатка от съшити платнища от стари фургони, няколко заслона, направени от преплетени клони, и оттатък тях ограждение също от клони, където няколко пъстри дребни кончета стояха омърлушени под слънцето.
Ефрейтор, извика сержантът.
Той не е тук.
Сержантът слезе от коня, тръгна с широки крачки към палатката и отметна платнището. Хлапето остана да седи на мулето. Трима мъже лежаха под сянката на едно дърво и го изучаваха с поглед.
Здравей, каза единият от тях.
Здравей.
Нов ли си?
Да, мисля.
Капитанът каза ли кога ще си тръгнем от тая помийна яма?
Не е казал.
Сержантът излезе от палатката. Къде е той? — попита.
Отиде в града?
Отишъл е в града, повтори сержантът. Ела тук.
Мъжът, когото беше заговорил, стана от земята, тръгна бавно към палатката и се спря с ръце на кръста.
Този хлапак няма никакво снаряжение, рече сержантът. Онзи кимна.
Капитанът му даде риза и малко пари, за да си поправи ботушите. А ние трябва да му намерим нещо, което да язди, и седло.
Седло?
Може да си продаде мулето, за да си купи нещо, което минава за седло.
Мъжът погледна мулето и после се обърна отново към сержанта, присвивайки очи. Наведе се и се изплю. Това муле няма да донесе и десет долара, отбеляза той.
Колкото донесе — донесе.
Те убиха още едно говедо.
Не искам да слушам за това.
Нищо не мога да направя по въпроса.
Няма да кажа на капитана. Той ще почне така да върти очи, че накрая ще му се отвинтят и ще паднат на земята.
Другият отново се изплю. Е, това е самата истина така или иначе.
Погрижи се за този. Аз трябва да вървя.
Добре.
Нали никой не е болен?
Не.
Слава богу.
Сержантът се изправи на седлото си и плесна леко шията на коня с юздите. После погледна назад и поклати глава.
Вечерта хлапето и другите двама новобранци отидоха в града. То се беше изкъпало и избръснало, носеше чифт сини панталони от рипсено кадифе и памучната риза от капитана и като се изключат ботушите, изглеждаше като съвсем нов човек. Приятелите му яздеха дребни пъстри кончета, които допреди четиресет дни бяха живели като диви животни из равнината и сега се плашеха лесно, впускаха се внезапно в галон и чаткаха със зъби като костенурки.
Почакай, докато се сдобиеш с някой от тези коне, каза вторият ефрейтор. Ще видиш, че никога преди не си се забавлявал.
Конете са си наред, каза другият.
Все ще се намери един и за теб.
Хлапето ги погледна от горе надолу от гърба на мулето си. Те яздеха от двете му страни като ескорт, а мулето подтичваше в тръс с вдигната глава, стрелвайки неспокойно очи ту в една, ту в друга посока.
Седнеш ли на някой от тях, скоро ще забиеш глава в земята, предупреди го вторият ефрейтор.
Площадът, през който яздеха, беше претъпкан с добитък и каруци, имигранти, тексасци и мексиканци, роби и индианци липан, а също и групи от индианците каранкава — полуголи диваци, които се набиваха в очи дори в това колоритно обкръжение с боядисаните си в синьо лица, татуирани тела, почти двуметрови копия и вкуса си към човешката плът, за който се мълвеше. Държейки животните си на къс повод, войниците свърнаха покрай съда и продължиха покрай високите стени на затвора, чиито стъкла на най-горния етаж бяха изпотрошени. На Главния площад беше дошъл оркестър, който настройваше инструментите си. Ездачите завиха по улица „Салинас“, яздейки покрай казина, павилиони за продажба на кафе, мексикански сарачи, търговци на бойни петли, кърпачи и обущари, които седяха пред малките си сергии или в кирпичените си дюкяни. Вторият ефрейтор беше от Тексас, говореше малко испански и затова се беше нагърбил с продажбата на мулето. Другият момък беше от Мисури. И двамата бяха в добро настроение, измити, сресани и с чисти ризи. Всеки от тях предвкусваше вечерта, в която щеше да има добра почерпка, а може би и любов. Колко много младежи се връщаха у дома студени и мъртви след такива нощи и планове.