Всеки ден ставаха още преди да се съмне, стягаха багажа си и потегляха. Ядяха студено месо и сухари и не палеха огън. Слънцето се издигаше над дрипавата им колона, която имаше вече доста окаян вид след шест дни път. В дрехите им нямаше много общо, а в шапките им още по-малко. Малките пъстри мустанги вървяха с неравен ядовит ход, а дъното на фургона за дивеч постоянно събираше рояци от злобни мухи. Прахът, който отрядът вдигаше, бързо се разпръскваше и изчезваше в необятността на пейзажа и нямаше никакъв друг прах, освен от бледия армейски лавкаджия, който пътуваше след тях на достатъчно разстояние, за да не бъде видян, а жилестият му кон и паянтовата му каруца не оставяха никакви следи по тази земя или по друга. Под хилядите огньове в стоманеносинкавия сумрак той бди над своята лавка, този дяволит ухилен търгаш, който е готов да върви по дирите на всяка военна кампания и да преследва хората по дупките в тази избеляла пустош, където са отишли да се скрият от Бог. Този ден двама души се разболяха и единият умря, преди да се мръкне. На сутринта друг болен зае мястото му. Двамата бяха качени на фургона с продоволствията между чувалите с боб, ориз и кафе, завити с одеяла, за да ги пазят от слънцето. От силното друсане и трополене месото едва не падна от костите им и те умоляваха да ги свалят и да ги оставят, и после умряха. Мъжете се събраха в ранната мрачевина на сутринта, изкопаха гробовете им с лопатките на антилопите, покриха ги с камъни и продължиха нататък.
Те пътуваха и слънцето хвърляше на изток бледи ивици светлина, после един по-наситен цвят като кръв започна да се разлива неочаквано над равнината и там накрая на творението, където земята се просмукваше към небето, слънцето се заиздига от нищото като главата на огромен червен фалос, докато не се показа цялото и не увисна ниско над небето, пулсирайки ненавистно зад гърба им. Сенките на най-малките камъни бяха като щрихи от молив на фона на пясъка, а издължените сенки на мъжете и конете им вървяха малко пред тях като нишки от нощта, от която се бяха изтръгнали, подобни на пипала, които ги свързваха с предстоящия мрак. Те яздеха с приведени глави, безлики под шапките си, като армия заспала по време на поход. Предобед умря още един и те го извадиха от фургона, където беше изцапал чувалите, сред които беше лежал, погребаха и него и продължиха.
После се появиха и вълците, големи бледи lobos40 с жълти очи, които подтичваха по дирите им или клечаха в трептящия зной и ги наблюдаваха, когато спираха по обед. После пак тръгваха. Скачаха, промъкваха се предпазливо или вървяха бавно с дългите си носове до земята. Вечерите очите им се стрелваха в различни посоки и примигваха по края на осветеното от огньовете пространство, а на сутринта, когато ездачите поемеха отново на път в хладната дрезгавина, те чуваха отзад ръмженето и чаткането на челюстите им, докато зверовете плячкосваха стана им за остатъци от месо.
Фургоните изсъхнаха толкова много, че се клатушкаха насам-натам като кучета и пясъкът ги разяждаше. Колелетата се свиха и спиците потракваха в главините си като нищелки на тъкачен стан; вечерите мъжете набиваха нови спици в отворите, връзваха ги с ивици от нещавена кожа и набиваха клинове между желязото на колелетата и напуканите от слънцето дървени дъги. Каруците продължаваха да се клатушкат нататък и следите от техните напразни усилия приличаха на дирята на гърмяща змия в пясъка. Болтовете, които свързваха двата края на дъгите на колелата, се разхлабиха и изпопадаха. Колелата започнаха да се чупят.
Десет дни по-късно с четирима души по-малко навлязоха в равнина от чиста пемза, където не растеше нито храст, нито бурен, докъдето погледът стигаше. Капитанът нареди да спрат и повика мексиканеца, който им служеше като водач. Те разговаряха известно време, мексиканецът жестикулираше и капитанът жестикулираше, и малко по-късно потеглиха отново.
Това ми прилича на път към ада, отбеляза един от войниците.
Какво според него ще ядат конете?
Май ще трябва да кълват пясък като пилета, докато се намери отнякъде ронена царевица.
След два дни започнаха да се натъкват на кости и захвърлени дрехи. Видяха полузаровени мулета, чиито кокали бяха толкова бели и излъскани, че изглеждаха като накалени до бяло под пламтящия зной; видяха и дисаги, товарни седла, човешки кости и едно цяло муле — изсъхналата му почерняла плът беше твърда като желязо. Продължиха нататък. Бялото пладне ги завари в пустошта като някаква призрачна армия, толкова бледи бяха от прахта, като сенки на фигури, изтрити от черна дъска. Два вълка тичаха с големи скокове, ту се събираха, ту се разделяха, повдигайки измършавелите си муцуни във въздуха. През нощта конете бяха нахранени от чували с едро смляно зърно и напоени от кофи. Повече никой не се разболя. Оцелелите лежаха сред осеяната с кратери празнота и се взираха в пламтящите бели звезди, които току се стрелваха надолу в мрака. Или спяха с чуждоземните си сърца, които биеха в пясъка, като изтощени пилигрими върху гръдта на планетата Анарета41, обгърнати от неизвестността, която се носеше в нощта. Те пътуваха все нататък и железният обков на колелетата заблестя като хром от съприкосновението си с пемзата. На юг синеещите се Кордилери отразяваха по-бледия си образ в пясъка също като в езеро и сега вече нямаше вълци.