Виктор отвори една от вратите на самолета с доста силен ритник. Бяха съвсем близо до красивия плаж, но все пак им се наложи да „поплуват“ малко. Всички с изключение на Ашли вдигнаха чаните си високо над главите си, за да не ги наморкят. Ашли едва стъпаше с тънките си токчета по пясъка и често се спъваше. Беше топло, ужасно топло. Скоро по челата на студентите се стичаше пот.
— Какво е това място? — запита се Ксев.
— Нямам си ни най малка представа. — каза Рейчъл, като помагаше на Ашли да разкара пясъка от обувките си. — Но дано да има хора.
Ксев се изсмя пренебрежително.
— Хора? Не виждате ли? Ние сме на самия край на света? Тук няма никой! НИКОЙ! Нямаме връзка със света! — Ксев бе изпаднала в криза. Тя бе най-спокойния и рационален човек на света, но сега сякаш бе отчаяна. Ашли и Рейчъл се спогледаха. Щом Ксев смяташе, че са загубени, дали това не бе така?
— Ами клетъчните телефони? — попита Виктор.
— Не работят! Блокирали са! Пробвах още в самолета. — обясни Ксев.
Рейчъл се огледа.
— Доколкото разбирам от техники, а аз не разбирам почти нищо, не ви ли се струва малко странно, че един почти нов здрав и модерен самолет се отклонява от една буря…
— Това е напълно възможно Рейчъл. — прекъсна я Ксев.
— И все пак… тук е жега… тук няма буря. Не е възможно изведнъж да се озовем на това място. Тук почти няма и вятър. Как самолетът се разби точно тук?!
— Всичко спря… — обаси се Ксев вгледана в прийждащите вълни.
— Какво? — не разбра Ашли.
— Самия самолет изгасна. Двигателите, перките, сякаш е електронно влакче и малко дете е дръпнало щепсела… Странно!
— Ами освен да сме попаднали в Бермутския тригълник друго обяснение нямам! — обади се Мартин и седна на пясъка и се размся.
— ’Бермудксия триъгълник… … ’ — прошепна Ксев и тя и Рейчъл единствени се спогледаха уплашени.
Острова беше доста голям може би колкото Манхатън а може би и по голям. Бе от онези тропическиострови на който няма пукната твар ама много растения и доста екологична храна. Където погледнеш дърво с банани, кокосово дърво, палма и всякакви такива. Ясно те се бяха приземили на по спокойната му част защото когато Виктор се изкачи на един висок хълм видя цяла джунгла от другата страна.
— Имам странното чувство, че нема се измъкнем оттука. — каза Виктор.
— Бих очаквал този коментар от Мартин. — каза Ксев.
— Е да. Но мисля поне да се възползвам и да си направя тен. Добре, че имам от този СънПротект иначе щех се изпържа. О да междудругото вижте както е оцеляло. — след което той изади от чантата си един лаптоп. — Само дето батерийте му са изтощени. Зарежда се от светлина и ще отнеме около още 5 — 6 часа да се зареди.
— Има още 3 часа светлина. — каза мрачно Мартин.
— Ако го заредя мога изпратя съобщение по сателит. Обаче поради ниската честота ще стигне чак след 3 до 4 седмици. Или след месец.
— Месец. Ама как ще издържим месец камули аз да стоя с тази рокля. — каза отчаяно Ашли.
— Имам дрехи който ще ти станат. — каза Рейчъл.
— Добре аз оставям лаптопа тука на слънце пазете го. Отивам да поработя малко. Ще събера малко дърва за огъня и може би малко храна. — каза Виктор след което потегли.
— Изчакай ще дойда да ти помогна. — каза Мартин и се затича след него.
В този миг 3те грации се заговориха.
— Мислите ли, че наистина сме попаднали в Бермудския триъгълник или нещо такова? — притеснено попита Ксев, макар и всъщност да не знаеше много за какво говори.
— Глупости-сряза я веднага Рейчъл, загледана някъде напред-Ти добре ли си? Той се намира между Флорида, Бермуда и Пуерто Рико, мисля, а маршрутът на самолета определено не е преминал през тази местност… Ти би трябвало да знаеш… Все пак пътуването беше твоя идея… — чернокоската наблегна особено силно на последните си две думи. Сийбърг се засегна.
— Нима смяташ, че аз съм виновна за случилото се?! — рязко попита тя. Изглежда Рейчъл въобще не бе имала това в предвид. Реакцията и отначало бе доста учудена, момичето вдигна високо веждите си, ала после внезапно се смръщи. Тъкмо бе приготвила доста заплива забележка, с която да затапи приятелката си, когато Ашли се обади съвсем неочаквано:
— Едно не мога да разбера… Хубаво, защо багажите ни бяха опустошени? — Уайлд погледна завистливо към чантите до останалите две момичета. Те поне имаха някакви дрехи…