— Не се впрягай толкова, в сигурни ръце си… за сега… — прихна Джон, пиратът, който я държеше и който вероятно бе направил горепосочения „жест“. Останалите похитители последваха примера му(за смеенето, де). Сетне, обаче, нещо накара смехът им бързо да секне. Земята под краката на всички се разтресе. Всеки, дори и пиратите, бе изгубил чувството си за сигурност. Имаха усещането, че стъпваха по нещо, което всеки момент щеше да се срути и сгомоляса, повличайки и тях със себе си. После всичко отихна. Нямаше ги песните на птиците, нищо. Просто една тишина, разстлала се наоколо.
— Какво стана? — попита мъжа най-близо до Джон-Едноръкият.
— Земетръс… — промълви персона без един крак, подпираща се на бастун. Той се назоваваше като Хук.
— Най-добре ще е да побързаме. — капитанът на кораба, вече сериозен, поведе всички по една добре-отъпкана пътека. Малко по малко слънцето започна все повече и повече да пробива през короните на дърветата, които пък от своя страна растяха все по нарядко. Излязоха пред нещо като пещера, само където на мястото на входа и сега бяха струпани камари камъни. Лицето на Джон се изви в болезнена гримаса на гняв и притеснение.
— Силвър… — прошепна, сякаш на себе си, той, но Ашли успя да чуе.
След малко пред погледа на всички се показа друга фигура на мъж, малко по-нисък от капитана и доста по-различен по излъчване. Приличаше по-скоро на някой аристократ корабокрушенец, отколкото на пират… И може би, защото той бе именно такъв, но петимата приятели нямаше как да знаят това. Дрехите му бяха различни, не носеше пиратска шапка и всичките му крайници си бяха на мястото-вероятно това бе единственото нещо, по което си приличаха с Джон. Капитанът остави Ашли на земята и даде нареждания на най-близкия до него да не я изпуска от очи. После се приближи към човека, който бе нарекъл „Силвър“.
— Колко пъти, Силвър, колко пъти?! — питаше той и гневно клатеше глава-Не бива… Повтарям НЕ БИВА да си играеш с динамита-в гласа му се четеше загриженост-И какво, да го вземат мътните, си направил с Лъвската паст?! Къде и е входа?
— Под камъните… — отвърна съвсем спокойно другият и Рейчъл забеляза, че той имаше красиво лице.
— Охо, това можех да го видя и сам. И защо е под камъните?
— Ами, Берта се опита да готви и взе динамита по погрешка, вместо дърветата… За огъня, нали се сещаш?
Джон погледна ужасено и установи кое бе причината за труса преди малко.
— Ааааааааааагрх… Тази беззъба… Между другото тя успя ли да оцелее? По-добре не, защото собственоръчно ще я заколя… Всъщност няма… — Рейн приглади замислено козята си брадичка-Няма да има кой да ни готви. Та жива ли е?
— Да, успя да се измъкне само с няколко драскотини… Чака ни в кораба и… готви… Но няма динамит наоколо, бъди спокоен-допълни Силвър, забелязал какво се бе изписало по лицето на брат му.
— Ох, добре… — отдъхна си Джон. — Ще оправиме входа някой друг път… Имаме и други експлозиви, поставени далече от Берта и от теб.
— Защо пък от мен? — изглежда се засегна Силвър.
— За всеки случай, да не би да опиташ и ти да готвиш… — измърмори капитанът.
— А тези кои са? Защо ги водиш при Лъвската паст? Смятах, че там са само съкровищата…
— Е и тези са такива-Джон посочи с глава към „Трите граций“, а Ашли изсъска:
— Аз не съм предмет! — вече се тресеше от гняв. Капитанът насочи поглед към нея, усмихна се ехидно и след това отново я метна на рамо. — Между другото… — зашепна и той. — Кой от тях двамата е приятелят ти?
Джон многозначително извърна очи към Мартин и Виктор, играещи ролята на човали с картофи върху силните рамена на Малчо. Очите на Ашли се разшириха от изумление. Определено не бе очаквала такъв въпрос.