— Баща ми… Берта… Ашли… — той се наведе към момичето и я огледа… — добре ли си…
— Ще се оправя — отговори му не толкова дръпнато тя.
Джон се обърна… благодарение на бледата лунна светлина Ашли успя да види лицето му, което изглеждапе адски ядосано…
— По дяволите… — извика той-аз съм капитанът на този кораб… не разбра ли вече… ти си почти умрял татко… защо продължаваш да си толкова вироглав… а ти Берта да си толкова тъпа… защо позволяваш на баща ми да излиза от каютата си като го знаеш какъв е… дявол да ви вземе…
Той се наведе отново към момичето… в този момент баща му измъкна от джоба на роклята на Берта кама и се спусна… към собствения си син… явно старостта беше замъглила съзнанието му… но Джон беше по бърз от него улови ръката във въздуха му… и след това заби своята във стомаха на баща си… старецът се сви на пода… той го взе и погледна дебелата Берта… даде и знак да го последва… те оставиха Ашли сама… момичето не можеше да се помръдне всичко я болеше… след малко тя усети нечии ръце да я повдигат и да я отвеждат към каютата на капитана… тя се обърна и видя Джон… те влязаха в стаята и той я постави внимателно върху леглото…
— Какво стана-попита тя…
— Заключих ги в Каютата на баща ми… да не ми пречат…
Той отиде до бюрото си и изкара от там още бинт и марля и някаква течност… Той се приближи отново до нея… отвори шишенцето и изля малко върху марлята…
— Какво е това…
— Козя урина…
— Аааа не… —отврати се Ашли…
— Добре-Джон затвори шишенцето и добави… — утре раната ще се дезинфекцира… след това ще имаш треска… ще ти се привиждат разни нещ и след много болки и мъки ще умреш…
— Е добре-съгласи се русокоската… Джон дезинфикцира раните и след това взе един стол приближи се до леглото и запали цигара…
Междувременно
Виктор не се бе отдалечил много от пещерата но въпреки всичко вниманието му бе изострено. Всеки звук го караше да се обръща рязко и да се оглежда. За негов късмет нито една твар не с ебе появила на пътя му, е ако бе някой заек щеше да е за нещастие на животинчето. Четварт час сед като бе напуснал пещерата Виктор чу шумолене от към едни храсти.
„Какво за бога е това“-помисли си момчето и вдигна камата готов да убие животното. В съзнанието му се появи образа на диво прасе. Той всъшност не бе виждал такива на живо но бе гледал филм по „Дискавари“ за тях и му бе известно колко опасни всъшност са те. Няколко напрегнати секунди траещи сякаш цяла вечност отнеха на „животното“ да се появи. Виктор тъкмо щеше да замахне когато чу писъци от към храста. Два човешки силуета бяха застанали зда него. Нямаше как да с апиратите тъй като фигурите бяха доста кльощави.
Писъците веднага го анведоха на мисълта кой може да е това.
— Момичета вие ли сте? — попита Виктор.
— А ти кой очакваше дядо Коледа ли? — сопна му се Рейчъл и двете с Ксев се приближиха.
— Всъшност… не… някое диво прасе.
Двете момичета го изгледаха свирепо. Проявата ан искреност в такива моменти наистина бе повече от излишна.
— А къде е Ашли? — попита той. — И как се измъкнахте.
— Силвър ни пусна… обеща, че ще се опита ад измъкне и ашлли от лапите на онзи дивак капитана-изсъска с презрение Рейчъл.
— Но изглежда не е успял-уточно Ксев-А Мартин той добре ли е? — заинтересува се тя.
— Да добре е… в една пещера на близо е-отвърна Мартин-Ще е хубаво и ние да отидем там … иам огън а вие сте мокри до кости.
Междувремено дъждът се бе усилил светлините на хоризонта предвещаваха буря. Тътенът на далечните гръмотевици вече не бе тъй далечен.
Тримата се прибраха в пещерата където двете момичета се впуснаха да обясняват как са се измъкнали.
— Трябва да измислим как да измъкнем и Ашли-замислено се обади Мартин, а останалите закимаха утвърдително с глава.
Рейчъл се замисли, ако щяха да се връщат отново на кораба, това може би означаваше, че отново щеше да срещне пиратът който ги еб освободил. Здравият разум обаче я съветваше да нес е андява на подобна възможнос, а да се моли Силвър ад е уредил нещата и скоро Ашли да се прибере сама при тях… свободна.
Бледите лунни лъчи осветяваха всяко кътче от този призрачен и загадъчен остров. Нежната светлина се провираше измежду клоните на дърветата и осветяваше горските пътечки. Полунощ наближаваше и злите твари, които обитаваха това място излизаха от леговищата си. Змии и гущери, крастави жаби, и сенки от миналото се покрадваха в тъмнината. Този остров не беше съвсем необитаем, за какъвто го смятаха пиратите. В една от най-дълбоките и мрачни пещери, криеща се от светлината и от веселите птичи песни вещица бе намерила своя дом. Из непроходимия лабиринт от подземия щеше да се загуби и изгние всеки натрапник осмелил се да стъпи на нейният остров — както много често го наричаше. Мистичната Катерин тъй я назоваваха подчинените й амазонки. Тя бе изключително силна, владееше до съвършенство вуду магиите и проклятията. Обожаваше влечугите, а и те нея. Всяка нощ злите твари се провираха из проходите в пещерите й, за да я зърнат, дори само за миг. И тази вечер не беше изключение…