— Викал си ме, татко-беше гласът на Джон, ала този път тонът му бе наистина… странен. Смесица между прикрит яд и нескрито уважение.
— Точно така. — отвърна друг, вероятно Рейн Старши, досети се момичето. Гласът на тази персона бе студен-Как си позволяваш да ме заключваш? Ти, моят син? Добре, че беше Едноръкия…
— Знаеш много добре защо го направих… татко-Ашли имаше чувството, че Джон едвам се удържа да не изпусне нервите си.
— Проблемът е, че не знам, … синко-долови се известна ирония в интонацията му, с която произнесе последната дума-Ако е заради това глупаво момиче…
— Не е заради момичето. Ти ми посегна!
— Знаеш, че не посегнах на теб, а целта ми беше да се отърва от излишния товар-Уайлд се ядоса. Как можеше този противен тип да говори за нея, сякаш тя не бе човек, ами някакъв заменим предмет-И щом не е заради момичето, тогава се отърви от нея! — гласът на стареца проехтя властно из стаята.
— Няма.
— Няма? — повтори Рейн Старши.
— Да, няма.
— И защо?
— Защото… — Джон изглежда подбираше внимателно думите си-Защото не желая.
— Джон, наистина не мога да те позная. Позабавлявай се с нея и след това я убий, както обикновено правиш.
— Този път съм решил да не направя така, защото… — Джон помълча известно време, но после решително заяви-Защото, мисля че не съм безразличен към нея.
Последва смехът на Рейн Старши. Студен, гаден, противен смях.
— Значи отново си влюбен, така ли? След като онази… Мери…
— Мари-поправи го другият през зъби-и не мисля, че трябва да я обсъждаме.
— Ти не мислиш, обаче аз да. Ти никога не мислиш. Мери… Ох, прощавай… Мари-сарказмът ясно се долавяше-Мари те изигра, подигра се с теб и си помислих, че след това си си научил урока, но… явно съм те надценил, имайки в предвид, че дори си захвърлил Камата на рода Рейн, само, за да защитиш блондинката от онази пантера-Ашли инстинктивно напипа камата в джоба си и усети как вече бе неспособна да мрази Джон. Той беше спасил Живота и! Онзи ден, при скалите и боровинковия храст…
— Не искам да слушам повече-тихо отвърна Рейн Младши, а гласът му трепереше. Той излезе от каютата и попадна на Уайлд.
Момичето му се усмихна. Не знаеше какво друго просто да направи. След което извади от джоба на якето камата с привързания към нея червен плат и му я подаде с думите:
— Това ли търсеше?
…
Джон тъкмо понечи да каже нещо, когато вратата на каютата се отвори и се показа Малчо.
— Капитане! Намерихме двете момичета и онези… — започна той, ала Рейн го прекъсна.
— Оставете ги!
— Но капитане… Рейн Старши нареди да ги доведем! В момента ги водят насам! — Малчо го погледна с доста изумен поглед. Не очакваше той да противоречи на Страшия, ала именно това стана. Джон се изправи в целия си ръст и се взря в очите на ’подчинения’. Тук ’капитан’ казвате на Джон Рейн Младши! Не на Джон Рейн Старши! За това… — тук капитана се замисли и каза — доведи ми ги тук!
Малчо постоя още няколко минути неподвижен, после се поклони и затропа по коридора.
— Какво ще стане с приятелите ми? — попита Ашли с равен и спокоен тон.
— Не знам. Но не искам никой да пострада от цялата тази история. — Джон седна на един дървен стол и се загледа в Ашли. Почеса се по челото и каза: — Сигурно найстина си много щастлива с такива приятели. Силвър ми каза, че през цялото време са се притеснявали за теб.