— Какво правиш тук? — нагло попита Блейкли, без да се замисля.
Малчо присви злобно очи, ала наглата усмивка по лицето му не се изтриваше.
— Корабът е за пиратите-избоботи след малко той и сетне допълни-Което ме навява на мисълта, че ти и твоите приятелчета нямате място тук. Така че… и без това капитанът Джон каза да правиме каквото искаме с вас.
Като смътен спомен, в съзнанието на чернокоската изплува картината, когато за първи път бяха стъпили „на борда“. Тя ясно си припомни безразличието по лицето на капитана, давайки на подчинените си пълни права над пленените… с изключение на Ашли. Зениците на Рейчъл се разшириха от ужас. Какво щеше да прави сега? Съдейки по жестоката гримаса, изписана по лицето на Малчо, пиратът можеше да и стори какво ли не, а този път я нямаше вазата до нея…
Точно в този момент влезе Силвър…
— Какво по дя… — вцепени се той… след част от секундата той се осъзна, окопити се и извади сябята си като я опря в гърлото на Малчо… глупавия пират го изгледа изненадано, след което се пресегна да извади ножа от колана си, но Силвър беше по бърз от него леко повдигна сабята си и леко я плъзна… върху бузата на Малчо се появи широка рана от която покапа кръв… пиратът инстинктивно притисна ръка към лицето си… Силвър отново постави сабята си на гърлото му и каза:
— Само ме накарай и вратите на ада ще се отворят за тебе…
— Капитанът каза-започна Малчо-да правим с тях…
— Капитанът каза така-прекъсна го Силвър-преди да промени решението си… защо според теб ги е настанил в такива каюти…
Малчо въздъхна недоволно, но въпреки това изглеждаше че вече беше приел мисълта и се примири… след това пиратът се обърна и излезе от каютата… Силвър и Рейчъл останаха сами…
В това време в каютата на Джон
Ашли гледаше Джон, който от своя страна я наблюдаваше също… двамата се чувстваха ужасно неловко…
„По дяволите тази тишина… “-помисли си той… ичудващото беше че точно в този момент Ашли си мислеше същото:
„С нож да я режеш тази тишина“…
— Кхъ кхъ-Джон се покашля глупаво… — всъщност… — започна той…
— Да-каза Ашли и се смъмри мислено.
— Ами… аз… такова… — продължи да заеква капитанът… от много време не му се бе налагало да се държи така с жена… той пое дълбоко въздух и каза на един дъх-всъщност искам да останеш… той я приближи и я целуна… след това се обърна очаквайки шамар от страна на момичето… той затвори и присви очи очакващ удара…
Виктор бе изял набързо храната. Той си говореше наглас и размишляваше:
— Странно, че ми оставиха всичките оръжия. Даже едно не прибраха. И ни насаниха в каюти. Ще отида да поразгледам какво става. — след което Виктор си прибра всичките оръжия на мястото им, излезе от стаята си и пред себе си видя пиратът който наричаха Малчо.
— Махай ми се от пътя измет. На какво се правиш, пират и? — каза той и се усмихна показващ всичките си развалените и опадали зъби.
— Не ме ядосвай. Не съм силен като тебе, но съм по — добър със сабята. — каза Виктор и направи достатъчно свиреп поглед с който успя да обеди пиратът. Виктор запристъпи към стаята на Ксев където бе тя и Мартин. Странни мисли се промъкнаха в главата му, но той ги прогони и почука на вратата.
— Кой е? — чу се слабият изплашен глас на Ксев.
— Аз съм Виктор. Мартин излез за малко. — след което се появи Мартин с бодро изражение на лицето.
— Може ли да ми дадеш пистолета. Мисля да поразгледам този кораб. — след което Мартин влезе в стаята и излезе подаващ на Виктор старинният пистолет и мунициите за него. Виктор сложе пистолета на колана си а мунициите в торбичката отзад при ножовете за хвърляне.