Виктор, който също бе излязал навън, но поради лични причини-"да си проветри лицето", примерно, се върна и скупчилите се приятели около Рейчъл успешно привлякоха вниманието му.
— Какво става тук? Какво и е на Рейчъл? — попита момчето, като се смръщи.
— Киви-пророни едвам Ашли и се обърна към него. Обаче явно Виктор и представа си нямаше за какво говори тя и по лицето му се изписа гримаса, сякаш той си мислеше, че Уайлд още не я е пуснало от вчера.
— Виждам, че е киви-отвърна Магкрегъри.
— Не, не разбираш-поклати глава русокоската и след това допълни-Киви и Рейчъл-после обаче някак думите и прозвучаха по-глупаво и несвързано, отколкото бе предполагала. Виктор хвърли поглед, зовящ за помощ към Ксев и Мартин, което бе явно доказателство, че момчето все още отказваше да възприеме думите и.
— Ъъъъ… добре. Е, и?
— О, добре-въздъхна Уайлд, и без това нямаше време за губене-Рейчъл има треска, защото снощи е яла киви, а е алергична към него. — от притеснението, изписало се сякаш от невидима ръка по лицето на Виктор, разбра че най-сетне той бе разбрал.
— И… какво смятате да правите? — зададе въпроса, който се запитваха и останалите, обаче отговор така и не се появяваше.
— Не знаем-Ашли зарови ръце в косата си и усети как безсилието я обгръща в невидимите си ръце. Тя нямаше как да се пребори с него, но думите на Майкъл я изтръгнала убедително.
— Аз… мисля, че знам какво трябва да направим… — момчето започна да „пука“ пръстите си. Правеше така само, когато бе наистина притеснен. Останалите се вгледаха очакващо в него. — Трябва да и дадем… пенецилин.
Ашли усети как нещо невидимо, но тежко се стоварва върху и. От къде можеха да намерят пенецилин, като едвам набавяха храната си в този отделен от цивилизацията свят? Отново безсилието започна да я облива на силни вълни.
— От… от къде ще го намерим? — попита след малко тя, защото настъпилата тишина я подтискаше още повече. — Нали… нали няма шанс тя да умре? — Майкъл не отвърна нищо. Едва сега в съзнанието на Виктор изплува като далечен спомен часа по Първа Помощ, където бяха учили за видовете трески и тяхното лечение. Разбира се, не бяха нищо сериозно… ако наблизо имаше лекарства. В противен случай можеха да доведат дори до… край…
— Не… не… — зашепна Ксев-Трябва да има начин. Не може така! Рейч, дръж се!
В следващия момент приятелите си помислиха, че Рейчъл действително бе чула думите на Сийбърг, защото се размърда и започна да говори неразбираемо. После, обаче, осъзнаха, че тя само бълнуваше.
— Какво казва? — попита Ашли и се приближи още повече до чернокоската.
Блейкли изглежда се усмихна. Сетне размърда глава, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, и промълви с големи усилия:
— Силвър… Внимавай… Силвър… Не…
— Силвър? — повтори неразбираемо Виктор, но на Уайлд и беше станало ясно за кого говореше приятелката и-за пиратите… Ами, да! Пиратите!
— Знам от къде ще вземем пенецилина-каза изведнъж тя обнадеждена, като се обвиняваше мислено, че не се бе сетила по-рано. Ксев, Мартин и Виктор я погледнаха неразбираемо и момичето продължи-От пиратите! Нали те имат кораб и би трябвало в него да има лекарства и разни такива… — после допълни, като срещна несъгласния поглед на Ричърд-Това е единственият ни шанс!
Сърцето и заби по-бързо. Значи все пак отново щеше да види Джон. Обаче в миг Надеждата и се изпари толкова бързо, колкото се бе и появила. Капитанът и бе споменал, че именно днес те отплаваха.
— Тогава… да вървим-рече, явно против волята си, Ксев.
— Не… Няма смисъл-думите сами се изрониха от устата на русокоската-Сигурно вече са заминали… Поне Джон така каза вчера.
— Нищо не ни пречи да пробваме! — не се отказваше Виктор, пък и честно казано оптимизмът му бе заразителен.
Всички се приготвиха за „голямото издирване на пиратския кораб“. Е, почти всички. Ксев реши да остане и да наглежда Рейчъл, докато другите се бавеха.
— Добре… — проговори пръв Майкъл-Ашли, ти отиди до брега. Ако са тръгнали нанякъде би трябвало да ги видиш оттам, пък и нали там няма и пантери. Аз и Виктор ще отидеме в лагуната, където бяха акостирали… Да се надяваме, че им е минало и са забравили за вчера.
След тези думи тримата приятели се разделиха и всеки тръгна натам, накъдето се бяха разбрали. Понеже заливът, в който бяха прекарали нощта не бе далече от брега не след дълго пред очите на Ашли се разкри чистият пясък и безбрежният океан. Никъде не се виждаше кораб и момичето не знаеше дали това е добър или лош знак. После друго привлече вниманието и. На брега, малко вляво от нея и съвсем близо до водата стоеше човек. Русокоската реши да се приближи, за да види кой е. Още крачка… още една… Махна с ръка едно палмово листо… и ахна от изненада. От приятна изненада. Бе Джон. Сам, застанал на този бряг и загледан някъде далече в океана. Лицето му бе непроницаемо, както и очите. Явно не я бе забелязал, пък и Уайлд не бе съвсем сигурна дали трябваше да му се покаже… Ами, ако и бе бесен за вчера? Въпреки че вината не беше нейна… или поне не изцяло… Тръсна глава и се ядоса на себе си, че е толкова нерешителна. Каквото и да ставаше, Ашли пристъпи напред и Джон я видя…