— Не! Нека и аз остана!
— Ашли… — този път беше Джон, който в края на крайщата убеди русокоската да оставят лекаря да си върши работата.
— Ашли ли? — повтори някой името и. Имаше дрезгав глас. Беше на мърлявия мъж с черната превръзка. С непокритото си око той изгледа Ашли от горе до долу и по лицето му се разля голяма изненада.
— Да, така се казвам-отвърна Уайлд, неразбирайки недоумението на „лекаря“. — Защо?
— Просто си помислих, че вие сте Мари. Толкова много си приличате-отвърна мъжът, но когато срещна погледа на Джон се вкамени от ужас. Ашли също се обърна към капитана и веднага разбра защо бе реагирал така. За втори път виждаше Рейн да изглежда толкова ядосан. Само и единствено, когато тя бе зърнала онази загадъчна жена на снимката в каютата му. Като смътен спомен в съзнанието и изплува реакцията на пирата и гневната му гримаса. Но друго я бе изненадало тогава, защото за първи път бе зърнала в очите му тъга.
— Да вървим-тихо каза Джон, а гласът му леко трепереше-А ти, Бил, си свърши работата-обърна се той към „доктора“. После отвори прогнилата врата на колибата и двамата с Ашли излязоха навън. Светлина ги блъсна силно в очите. Изглежда прозорците в помещението не бяха бърсани от толкова много време, че едвам бяха пропускали слънчевите лъчи, които на открито бяха определено по-силни. Уайлд много искаше да попита дали тази Мари е същата, за която говореше Рейн Старши, но не и се щеше допълнително да изнервя обстановката, затова без особено голям интерес заразглежда града.
А той по-скоро можеше да се класифицира като голямо село. Тука изглежда не признаваха колите като средство за придвиждане, а вместо тях използваха каруци и разбира се-познатият от много време „кракомобил“. Русокоската си помисли, че е доста странно да разположат лечебницата точно до бардака, покрай който бяха минали преди малко, но и това не сподели с останалите. Надяваше се поне въпросният Бил да бъде истински лекар, макар и да таеше съмнения.
— А сега на къде? — попита Ксев, която изглежда се бе посъвзела от гледката вътре. Още имаше блед вид, но поне не трепереше като преди.
— Предлагам… — Джон се огледа наоколо и очите му фиксираха една сграда наблизо-Да пренощуваме ето там-той я посочи с ръка.
— Какво е това? — не се сдържа и попита Ашли. Приличаше и на огромна порутена къща, боядисана преди сумати време и то без никакъв вкус.
— Нещо като хотел. — отвърна пиратът. Уайлд разшири очи от изненада. Не бе очаквала такъв отговор.
— Е, да вървим. Брат ми сигурно ще остане при приятелката ви. — поведе ги Рейн, тъй като не срещна никаква съпротива.
Виктор, Мартин, Ашли и Ксев го последваха, макар и неохотно.
Стигнаха до порутената сграда и отвориха вратата, която изкърца глухо. Влязоха вътре, като стъпваха по мръсен под, невидял парцал сигурно от построяването на сградата. Пред тях имаше нещо като импровизирана „рецепция“, състояща се от издраскано бюро и бая старички закачалки зад него. Но не се виждаше и следа от „персонала“. Макар и Уайлд да не таеше особени надежди, че съществува такъв. Тогава Джон подсвирна високо и в миг откъм стаичка в ляво(която не бяха забелязали първоначално)се затътри нисък и загръглен мъж.
— К’во искате? — сопна им се той, но в мига, когато зърна капитана се сепна и гласът му стана почти учтив-А, Рейн, приятелю, ти ли си… Заповядай, заповядай… Колко стаи ще искаш? — той огледа другите с него.
— Колко имаш, Тревър? — попита безразлично Джон.
— Ами, останаха само три-отвърна мъжът, чието име явно бе Тревър.
— Добре, дай ми ключовете-съгласи се отново без особено голям интерес другият. Дебелакът изсумтя нещо неразбрано, сетне се наведе към бюрото, отвори едно от чекмеджетата му и оттам извади три ръждясали ключа. Подаде ги на Рейн и после каза:
— Приятно прекарване-ухили се Тревър и разкри липсата на два предни зъба.
Джон дори не го удостои с поглед. Той поведе останалите по заплашително-скърцащото стълбище вдясно и след миг се озоваха в просторен, но за сметка на това и прашен, коридор, от чийто две страни имаше дървени врати.
— Ето ви ключовете-капитанът подхвърли два от тях на Виктор и Ксев и им посочи съответсващите за тях стаи. — Настанявайте се.
— Ами Ашли? — смърщи се Мартин, който явно само бе отлагал гнева към пиратите.
— Аз… — обади се русокоската-Ще отида за малко при Джон… — наистина искаше.
Мартин се смръщи, ала не каза нищо. Тримата и приятели се отвориха близката врата и след това се изгубиха зад нея.
Ашли и Джон останаха сами…
Ксев проследи внимателно как Джон и Ашли влизат в едната стая и след звука от хлопването на дървената и изглина врата момичето се обърна към двете момчета и се усмихна на сила.