Предистория:
Рейчъл и Ашли се познават още от деца. Израснали са заедно и са почти като сестри. Имат си пълно доверие и разчитат една на друга, макар и характерите им да са прекалено различни. Срещат се с Ксев през първата им година от Следването им. Отначало я мразят, ала постепенно я „приобщават“ към групата, наречена „Двете граций“(която в посредствие става „Трите… “).
Виктор и Мартин са най-добри приятели. Виктор е може би този, който кара Ричърдс, един вид, да не бъде себе си, да се забавлява повече и да осъзнава, че книгите и Науката не са единственото развлечение, което съществува. На една екскурция стават доста близки с „Трите граций“ и осъзнават, че имат поне едно нещо общо-жаждата за приключения. От тогава те стават неразделни. След завършването си приятелите решават да си „подарят“ едно пътешествие, ала неочаквана буря отклонява самолета им към района, наречен „Бермудски триъгълник“. Така те попадат на място, назовано „Мистичния остров“. Пленени от жестока група пирати, предвождана от братята Рейн, започват да опознават един различен свят. Малко по малко привидно леденото сърце на Джон, започва да се привързва все повече и повече към Ашли. А Рейчъл намира в лицето на Силвър истинската си Любов. Оказва се, че едно приятелство може да се разруши и да загине, заради придателството. Ксев също намира любимия човек по един необичаен начин, понякога на Любовта и трябва много време, за да бъде открита. Но изведнъж се стига до дилемата дали да останат на Мистичния остров или да се върнат в модерния Свят? А във всичко това е заплетена и една магьосница…
Историята:
Лондон е, и разбира се вали. Беше Петък, някой си там Май, когато всички студенти, студентки и други същества, носещи обилен куп книги(наречени по-напряко-зубъри) завършваха последната си година в Оксфорд. Отлично училище, където можеше преспокойно да се побъркаш от учене и въпреки това да не разбереш нищо-научен факт, макар че не трябва да се пропуска това, че Оксфорд си беше един от най-елитните колежи. Че ако не бе на кой му би било притрябвало да прекарва 80% от времето си(отново научен факт)в дъждовен, кален и хладен град, вместо да се излежава на някой от Южняшките плажове… и да учи в кварталното „училище“-съответно. Както и да е. Контрастно на сивото време(и вероятно напук на него)завършващите ученици бяха сменили отегчителните си всекидневни униформи с жълти „пелерини“, които покриваха другото им облекло, което в момента всъщност въобще не си беше от значение. Върху умните им главици бе поставена „грижовно“ килната шапка. Не, не беше жълта, а синя, и то от онова синьо, където трябва да си направиш доста труд, за да не го забележиш. Понеже, както си беше опоменато и по-горе, валеше, първоначалните планове самото завършване да е на огромния двор на колежа се провалиха. Макар да имаше някои доброволци за безплатното къпане на открито. Та, самото събитие се състоя в една зала(отново огромна). Принципно всичко си беше доста колосално, като се започнеше от яденето, преминавайки през „сцената“, върху която „по-видните“ ученици(съществата с книгите, т. е. )щяха да кажат своя рецитал(специялно подготвен предварително)и свършвайки до … лампите. Не можеха да бъдат пропуснати-просто полюлейте си бяха, ами, огромни. Надвиснали над глави на студенти, „същества“ и техните родители.
Както си подобаваше целият випуск се бе разделил на групи-нещо обикновено. На една от тях, обаче, сякаш някой липсваше. Нейният състав се състоеше от две момчета: пепеляво-русо и тъмнокосо и едно чернокосо момиче, което святкаше всеки минаващ наблизо с привлекателните си сини очи. Всъщност то и самата тя си беше такава-привлекателна, не синя. В ръцете си носеше няколко книги, но определено не можеше да се класифицира към зубърите; те си имаха свое уникално излъчване. Момичето се казваше Рейчъл Блейкли.
— Пак закъснява… ПАК-съскаше тя. — Само да ми дойде…
— Коя от двете всъщност? — неадекватно попита русото момче, чието име пък беше Виктор.
— И ти ли искаш да последваш съдбата на Ашли, защото много не ми стана ясно… — отново съскане.
— А, ето я Ксев. На нея какво ще и сториш? За Ашли разбрахме, че я чака „Война И Мир“ по главата. — засмя се чернокосият.
— Мартин… … … … … … … — от очите на Рейчъл, сякаш изкачаха искри, отиващи и на жълтата и пелерина, между другото.
— Здравейте, здравейте! — завика въпросната Ксев. Изпод синята шапка се подаваше закачливо къдрава коса.