… Прекараха почти целия следобед, наслаждавайки се един на друг и напълно изключили за всичко наоколо им. Чак, когато нощта бавно(но сигурно)започна да спуска своето тъмно було върху селището, двамата решиха да потърсят останалите, усетили надигащия се глад(този път за храна)в тях. Отвориха скърцащата врата, извеждаща ги на главния коридор с останалите стаи.
— Чакай да проверя какво става с Рейчъл и Ксев-каза нищо неподозиращата за съвсем различното разпределение на приятелите си, Ашли. Тя целуна набързо Джон и се запъти към края на коридора, когато дочу викове от долния етаж. Те привлякоха доста убедително вниманието на двамата. В тях се преплитаха най-вече груби мъжки гласове.
— Какво става? — попита Ашли и извърна стрестналия си поглед към капитана. Джон бе добил странно изражение.
— Изчакай тук-каза и той и слезе с бързи стъпки по паянтовото стълбище.
Уайлд и без това беше замръзнала на място. Тя дори затаи дъх, за да може да чуе всичко, ставащо един етаж по-долу. Отпървом разпозна ледения глас на Джон, който бе прекъснат от друг-истеричен и стържещ. Последва тъп удар и тишина. Мълчанието беше много по-трудно за понасяне от нечий викове, а напрежението ясно се долавяше в застоелия въздух. Ашли не издържа. Не можеше да стои тук в неведение и, въпреки казаното от Рейн, слезе долу.
Разкри и се просто „чудна“ гледка. Съдържателят Тревър, уплашено се беше скрил зад бюрото си и единственото, което се виждаше от него, бяха ококорените му очи. Тъпият удар изглежда бе предизвикан от юмрука на Джон, срещнал същото това писалище. Гневна гримаса се беше изписала по лицето му и погледът му обхождаше виновните изражения на хората пред него. Очевидно те бяха пирати и Ашли с ужас разпозна сред тях жестокото лице на Едноръкия.
— Значи, сте дошли да ни убиете? Така ли да разбирам? — предизвикателно попита Рейн смуглия мъж точто срещу него.
— Не, капитане, разбира се, че…
— КАПИТАНЕ? — повиши глас Рейн, а дълбоките му очи хвърляха ядни искри. — Смееш да ме наричаш „капитане“? — той извади със свистящ звук сабята от ножницата си и останалите се отдръпнаха с крачка от него. Никой, обаче, не насочи оръжието си срещу му. — Какво искате тогава, гадни предатели? — Ашли започна да разбира, че това всъщност беше екипажът на „Кървав сън“, избягал преди няколко дни с кораба.
— Ние… — започна нисък и набит русоляв мъж-Идваме да върнем кораба Ви, капитане, заедно с нашите извинения…
— Извинения? — повтори Джон и се изсмя горчиво. — Вашите извинения не струват и…
— Джон, не разбираш! — прекъсна го Едноръкия и, въпреки „умолителния“ му тон, в гласа му винаги се долавяше и садистична нотка-Баща ти, Джон… Рейн Старши е мъртъв…
Изражението на капитана замръзна.
— Какво искаш да кажеш? — попита той и усети как гърлото му се свива.
— Падна зад борда… Беззъбата се опита да го спаси, но само последва съдбата му. Всичко стана, заради бунта…
— Бунт? Какъв бунт?
— Да, бунт. Някои от нас не бяха много съгласни с кражбата на кораба ти и поискаха да се върнат при теб. Тези „някои“ бяхме ние-Едноръкия посочи с глава 10тината здрави мъже, наредили се около него-Победихме другите лесно и щом акостирахме тук за провизий, Джейк Устата ни каза къде си.
Джейк Устата беше много хитър мъж, знаещ всичко за всеки.
Сега Джон се подпря уморено на бюрото. Приятните изживявания и емоций, през последните 24 часа, сякаш се бяха изпарили.
Ашли все още стоеше в сянката на стълбището безмълвна.
Чу се кроткото дрънчене на звънчето, окачено над входната „хотелска“ врата и наруши настъпилата тягостна тишина. През прага и минаха петима добре-познати на повечето във фоайето хора-Виктор, Силвър, Мартин, Рейчъл и Ксев. Изглежда бяха намерили Макгрегъри във варварската кръчма. Новодошлите изгледаха въпросително насъбралите се… всички, освен Ричърдс. За първи път приятелите на Мартин го виждаха такъв. Очите му излъчваха отблъскваща омраза, а ръцете му бяха стиснати в ядни юмруци. Той се нахвърли на близкия мъж-смуглия, нарекъл преди малко Джон „капитан“. Изглежда още не можеше да прости какво бяха сторили на Ксев. На Джон и Силвър-да, но не и на останалите.
Пиратът реагира светкавично на нападението. Извади малък нож от ръкава си и майсторски го хвърли по момчето. Ако Мартин не се бе навел в последния момент щеше да прибави към главата си стърчащо острие.
— Какво правите? Спрете! СПРЕТЕ ГИ! — викна Джон, повървърнал си „дар словото“.