На масата всички се гяха омълчали, само Джон разказваше плиткоумни смешки и сам се смееше на тях. Ксев бе вперила бесен поглед в Хънтър и внимателно наблюдаваше всяко негово движение.
— Хей, малката какво ме гледаш?! — извика той по едно време и направи грозна гримаса.
— Никой не те гледа, горзнико! — отвърна му с фалшива смелост Ксев.
— Да не искаш да получиш, това което си поулчи и твоята русокоса приятелка? — попита той и размахна юмрука си, като показно. После сведе поглед и жадно отпи ром и разпервайки ръката си тропна по масата. Сетне изстена от болка, задавяйки се с ром.
— Следващият път преди да посегреш на които и да било от моите приятели, или дори само да заплашиш някой от тях, добре си помисли! — просъска Мартин, който бе наблюдавал внимателно от страни. Бе забил малко ножче в ръката на Хънът, но явно никой не забеляза това, защото смехът на Джон бе заглушил всякакъв друг звук.
Мартин кимна пренебрежително към Хънтър и се обърна към Ксев. Тя само направи гримаса и стана от масата. По пътя докосна ръката на Мартин и му направи знак да я последва. Двамата изязоха на една не особено стабилна, но голяма тераса. Нямаше никой, а шумът бе заглушен от плътно затворените врати. Когато момчето стигна до терасата видя Ксев да седи загледана в пълната луна, която сияеше над главата й.
— Красива е, нали? — попита тя Мартин.
— Да. Макар, че е доста трудно да кажа, че нещо е красиво… в този… свят. — той се огледа наоколо. Найстина мястото на което бяха попаднали, като свят много се различаваше от техния. Мартин и Ксев сигурно бяха хората, който най — копнееха да се завърнат в дома си, което не можеше да се каже за Ашли, Рейчъл и дори за Виктор.
— И все пак в Лондон луната е по — красива. Независимо от това, че почти никога не се вижда от множеството дъждовни облаци. — Ксев се обърна към Мартин, който се бе доближил до нея и сега стоеше точно зад гърба й. Лицата им се срещнаха за миг, ала после Сийбърг се извърна настрани. На Мартин започна да му омръзва непрекъснато да го отбягва и за това я хвана за лакътя обърна я към себе си и обгръщайки я със силните си ръце я целуна страстно. Ксев в началото започна да се съпротивлява, ала сетне усещайки нежността с която той я даряваше спря.
— Знам, че си уплашена от всичко, което се случи, но не бива да се отдръпваш от нас… . от мен. Именно ние сме твойте приятели и искаме да ти помогнем. — каза той няколко минути по — късно, като отдръпна устните си от нейните.
— Не искам да оставам тук и минута повече! Трябва… моля те. Измъкни ме. Аз съм сигурна, че все някой знае изхода от това проклето от Бог място.
— Ксев… самолетът ни се отклони в Бермудския триъгълник. Никой не се е връщал от там…
— Но ние ще се върнем! Искам да се върнем. Виждам Ашли и Рейчъл, които започват някак си да се примиряват с това място. Започнаха да… да се влюбват и да се сливат с декора.
— Може би ти си просто щастливка, че не си се влюбила в някой, който е от друг свят. И никога няма да ти се наложи да правиш избор. — Мартин отново започна да приближава лицето си до нейното, като усещаше учестеното й дишане.
— Да… аз съм късметлийка… — Ксев притвори очи готова за поредната целувка. — Защото се влюбих в теб.
Този път целувката бе по — дълга и по — страстна. След като двамата се отдръпнаха един от друг леко задъхани, но все пак усмихнати, Мартин я придърпа по — близо до себе си и каза:
— Ела. Искам да ти покажа нещо.
Двамата тихо се измъкнаха от шумното заведение и се отправиха към близкия плаж. Имаше една не много висока скала, по която двамата се покатериха. От там се насладиха на една невероятно красива гледка. Луната бе сякаш на няколко сантиметра от хоризонта, и хвърляше сребриста светлина на неподвижната повърхност на морето.
— Това определено е по — красиво. — призна си Ксев.
— Не… не е.
— Моля?
— Ти си по — красива.
Тъкмо когато трябваше да осъществят и третата си целувка за тази вечер се чу гърмеж, който бе насочен именно към тях. За щастие обаче уцели големия камък, на който бе стъпила Ксев и тя за малко да падне. Мартин обаче я задържа и двамата се претърколиха чак до пясъка.
— Какво става? — извика уплашено Сийбърг.
— Не знам… трябва да намерим Джон и останалите.
— Мартин! !! Това е кораб! Кораб!
— Да се махаме… .
Двамата успяха да се придвижат незабелязано, благодарение на множеството палми и дървета, които бяха в близост до плажа. Скоро се озоваха в заведението и се заоглеждаха за Силвър, Джон и останалите. Ксев обаче си спомни, че Ашли бе излязла някъде при, което сърцето й се сви.