Ловджийските хрътки имаха гъста, лъскава козина и заострени муцуни. Те се хвърлиха към хората, които наизлязоха от колата. В началото отидоха право при Гуров, но после постепенно се заинтересуваха от Али, която единствена беше коленичила на чакъла и така беше застанала на тяхната височина.
Докато Джак я наблюдаваше разсеяно, се появи един мъж, който слезе по широкото стълбище на входа и се приближи към тях със спокойната походка на човек, роден с пари или власт, а може би и с двете. „Значи това е Микал Магнусен“ — помисли си Джак и се опита да прецени що за човек е мъжът, когото смяташе за ръководителя или един от ръководителите на АУРА.
Изглеждаше решителен и безчувствен. Имаше поразителна коса с цвят на платина и още по-поразително сини очи. Носът му, който приличаше на носа на кораб, претърпял корабокрушение, и червените, почти женствени устни говореха за вироглавство, каращо хората, които се срещаха с него, да се чувстват неспокойни от надвисналото над тях усещане за предстоящо нещастие. Мъжът носеше всекидневно облекло, което наведе Джак на мисълта, че е прекарал следобеда в лов на яребици. Хрътките го обикаляха, сякаш бяха луни, въртящи се около планета. Не спираха да размахват опашки и да лижат кожените му ботуши до коленете. Ботушите, които бяха с цвят на обгоряла сяра, също изглеждаха доста странно — бяха ловни, очевидно правени на ръка от мека кожа за ръкавици, и по лъскавата им повърхност нямаше нито една драскотина.
Подобната му на панделка уста се изви в усмивка и той протегна ръка.
— Джак Макклюр, най-сетне ни открихте — отбеляза той, като стисна ръката на Джак със силната си и суха длан, след което се обърна към останалите: — Госпожице Дементиева, благодаря, че го доведохте, а на теб, Иван, благодаря, че се погрижи да стигнат до тук безпрепятствено. — Още не беше пуснал ръката на Джак и вниманието му се насочи отново към американеца. — За мен е удоволствие да се срещнем, господин Макклюр. Нека се представя — името ми е Григор Силинович Каркишвили.
Денис Пол не можа да го предвиди, но тези неща никога не могат да бъдат предвидени — не и тази жестока смърт или поне намерение за смърт. На света има хора, които искат да ти навредят, съзаклятничат за твоя край и планират толкова старателно смъртта ти, сякаш е някоя военна кампания. В крайна сметка не тези хора имат значение — не тези, които искат да ти навредят, които заговорничат на една ръка разстояние от теб и търсят методи за унищожаването ти в малки стаи без прозорци, проверявани ежедневно за подслушвателни устройства, а в края на деня се прибират при жените и семействата си, при силните си коктейли и обилната храна. Техните агенти са онези, с които се изправяш лице в лице и които имат значение. Защото те са хората, носещи разрушението в ръцете си, сякаш е бутилка шампанско, която да излеят върху теб, или букет цветя, който да положат върху гроба ти.
След като цяла нощ беше будувал, но нито искаше, нито имаше нужда от сън, Пол се готвеше да се заеме с ежедневната си работа на министър на вътрешната сигурност. Взе си продължителен душ с много гореща и след това с много студена вода, обръсна се и се облече. Прекара пет минути в оправяне на гънките на вратовръзката си, така че да са точно в центъра на възела, което беше нетипично за него. Пръстите му се движеха несъзнателно и неуморно, докато умът му отбелязваше задачите от графика му за деня, които трябваше да изпълни. Първата бе да уреди нещата в погребалната агенция, където бе инструктирал Нанси Летиер да изпрати тялото на Луиз. След това имаше шест работни срещи, които щяха да му отнемат времето до два, а може би и до три часа. По план в четири заедно с Бил Роджърс — съветника по националната сигурност — трябваше да съставят междуведомствен протокол. В пет и половина трябваше да проведе телефонен разговор с Едуард Карсън, който — Пол беше убеден в това — щеше да очаква с нетърпение да получи информация за това какво е открил неговият министър на вътрешната сигурност за действията на приближените му, за които Пол имаше своите подозрения. Някъде тогава можеше да му остане и време да хапне набързо, макар да се съмняваше в това, така че реши да се отбие в „Макдоналдс“ или в „Денис“ — на който от двата попаднеше първо — за една закуска на крак.
Мушна лаптопа в куфарчето си, излезе от стаята, спусна се по ехтящото стълбище и отиде на паркинга. Изчака за момент и огледа околността за нещо необичайно — навик, с който така беше свикнал и който беше толкова дълбоко вкоренен в съзнанието му, че не можеше да отиде от едно място на друго, без преди това да направи такава проверка.