— Защо говориш така, сякаш става дума за мен? — попита Али. — Не става дума за мен.
— Просто така се изразих — нарочно излъга Аника. — Как бих могла да знам дали си излъгала или кого си излъгала? — Тя замълча за миг, сякаш очакваше отговор, и след това продължи: — Така или иначе една лъжа може да бъде полезна тогава, когато истината не върши работа — когато тя е твърде тъжна или твърде шокираща.
Али внезапно трепна и рамото й неволно се вдигна нагоре, сякаш тя се опитваше да се защити от словесната атака на Аника.
— Работата е там, че когато изречеш лъжа или дори когато се въздържиш да кажеш истината, ти правиш избор… — неумолимо отбеляза Аника.
— Спри! — остро извика Али.
Когато се обърна към Аника, лицето й беше много бледо.
— … дори в случаите, когато трябва да излъжеш, за да защитиш човек, който ти е близък или когото обичаш, или когато го правиш с някаква по-висша цел. Така се случи с мен самата.
Двете жени се гледаха една друга и Аника си помисли, че изглеждат като гладиаторите във Форума, над който е надвиснала Тарпейската скала — мястото, където загивали предателите. Тя се почувства заредена от искрата, която прескачаше между тях, и от надеждата, че продължаващият им сблъсък ще накара момичето да излезе от черупката, създадена от травматичното й преживяване.
— При всяка лъжа има момент, в който хората вярват в нея — каза тя и леко оголи зъби. — Дори и онези, които по природа поставят всичко под съмнение или са цинични. Лъжите са съблазнителни, защото те са онова, в което искаш да вярваш, или съдържат елемент, зрънце на недоверие, което самият ти таиш, може би дори без да подозираш за това.
Али нададе тих, сподавен вик и се отдели от прозореца.
— По този ли начин смяташ да спечелиш доверието ми?
— Никога, дори и за миг, не съм се опитвала да спечеля доверието ти. Мъжът, който те е отвлякъл, онзи, който те е държал за заложница — той е откраднал доверието ти и ти не можеш да си го върнеш обратно.
В очите на Али бликнаха сълзи, тя дръпна вратата, затича се по покритата с плочки тераса и заобиколи ъгъла на къщата, следвайки някакъв странен, саморазрушителен инстинкт, който я водеше към стръмните скали и пропастта под тях, на дъното на която се пенеха водите на морето.
23.
Денис Пол се събуди в стая с много прозорци. Ранната сутрешна светлина заливаше излъскания паркет — по това той разбра, че не се намира в болница или в правителствена сграда. Освен това не беше и вързан. Но се чувстваше дезориентиран. Къде се намираше? Какво се беше случило? Последното нещо, което си спомняше… Боже, как го болеше главата!
— Ще ви дам нещо за главоболието.
При звука на женския глас той извъртя глава и незабавно усети стягане на мястото, където се беше забила стреличка. Жената беше облечена в консервативен костюм, който беше твърде, стилен, за да бъде купен дори с цяла месечна заплата в някоя от страните от Г-15.
— Аз съм доктор Дениз Найланд, невролог — представи се тя с усмивка, държейки две хапчета в едната ръка и чаша вода в другата. — Ето тези ще ви помогнат. — Когато той се поколеба, тя добави: — Уверявам ви, че това е просто „Тиленол“.
Той взе лекарствата от ръката й и след като провери знака, отпечатан върху всяка таблетка, ги глътна с водата.
— Знам, че вероятно имате много въпроси, господин министър — каза тя. — Скоро ще получите техните отговори и ще се сдобиете и с допълнителна информация. Междувременно предлагам да си починете малко, докато ви обясня къде се намирате. — Тя погледна през един от прозорците към мраморния фонтан навън, който хвърляше водни струи във въздуха.
Зад него се виждаха тревни площи и грижливо подкастрени храсти, вероятно дори и малък лабиринт, макар че Пол не можеше да бъде сигурен в това, гледайки от мястото, където се намираше. Той се надигна от стола, на който го бяха сложили да седне, и тутакси почувства замайване, което го принуди да се отпусне отново.