На пръв поглед двамата мъже нямаха нищо общо и въпреки това по време на двата мандата, докато бяха на власт, те бяха създали непоклатим съюз, на който бившият президент беше разчитал почти до края. Бяха оформяли политиката му и бяха отговорни за бъркотията, която бе оставил в наследство. Те не се разкайваха за нищо и сега бяха точно толкова арогантни, колкото и в деня, в който бяха поели своите постове. Отказваха да повярват, че някое от решенията, които бяха взели, е било погрешно. С други думи, държаха се все едно светът е техен, макар реалността да бе съвсем друга. Целта им от край време бе пълният контрол над света. Това беше идея фикс, защото нищо толкова грандиозно не можеше да бъде контролирано от двама, от сто или дори от сто хиляди души.
Всичко това мина през ума на Пол за трите секунди време, които бяха нужни на тези двама мъже — заклети врагове на Едуард Карсън, планиращи унищожението му — да пристъпят към него и с тънки усмивки да стиснат ръката му.
Миг по-късно Пол каза:
— Поведението ви е скандално, граничи с престъпление. Искам да получа веднага ключовете от колата си.
— Разбира се — съгласи се Бенсън и пусна ключовете в дланта му.
Без да каже и дума повече, Пол се обърна и си тръгна. Почти беше стигнал до вратата, когато Томсън се обади с плътния си и обработен от участието в много телевизионни предавания глас:
— Разбира се, свободен сте да си тръгнете, господин министър, но би било жалко да не се видите с дъщеря си и с внука си.
Пол замръзна за момент, сърцето му биеше оглушително. След това се насили да се обърне с лице към тях.
— Моля?
— Дъщеря ви Клер е в стаята в отсрещния край на залата. Внукът ви е с нея.
— Защо са тук? — Пол беше буквално смаян.
Очевидно Томсън контролираше нещата.
— Дойдоха да ви видят.
— Не ме разсмивайте. Дъщеря ми не желае да ме вижда още отпреди да се роди внукът ми.
— Сега вече иска — увери го Томсън. — Казахме й, че сте неизлечимо болен.
— Вие, хора, сте побъркани. — Пол се обърна, сложи ръце на дръжките на плъзгащите се врати и понечи да ги отвори.
— Арън — каза Томсън с плътния си глас. — Вашият внук се казва Арън.
Изпълнен с противоречиви чувства, Пол рязко се завъртя към мъчителите си.
— Нищо от това няма да има особено значение за мен, когато ви арестуват. Отвличането на член на правителството на Съединените щати е федерално престъпление, наказуемо от…
— Никой няма да бъде арестуван — рязко го прекъсна Бенсън — и никой няма да ходи в затвора.
— Той не може да се сдържи, военното мислене го е белязало за цял живот — обясни Томсън със спокоен, почти любезен тон и след това вдигна ръка. — Защо всички не седнем? Не сте ли поне малко любопитен защо искаме да говорим с вас?
Томсън се обърна, настани се на едно от канапетата и наля кафе в трите чаши.
— Не знам за вас, господин министър, но аз умирам от глад. — Той вдигна поглед очаквателно. — Вашето мнение за нас толкова ли е непоклатимо, че дори няма да ни дадете възможност да обясним… нетрадиционния… метод, по който бяхте доведен тук?
— Нетрадиционен? — повтори като ехо Пол.
Томсън стрелна Бенсън с многозначителен поглед. Бившият военен се прокашля в отговор, преди да каже:
— Извинявам се за крайните методи, които бяха използвани, за да ви доведем тук. — Той отиде до канапето и прие чашата, предложена му от Томсън. — Обаче — и мисля, че с ръка на сърцето ще се съгласите с мен — дълбоко се съмнявам, че бихме могли да ви склоним да дойдете тук по някакъв друг начин.
Бенсън кимна одобрително на помирителния тон на своя колега. Той взе още една чаша и я предложи на Пол.
— Моля, повярвайте ни, господин министър, вие сте гост тук. Почетен гост.
С възможно най-подозрителното си изражение Пол се настани на канапето срещу двамата мъже. Сложи си три лъжички захар в кафето и същото количество сметана и го разбърка. Докато правеше това, Бенсън отвори контейнера на количката и извади чинии с кроасани, яйца, бекон и малки, еднакви триъгълни препечени филийки, намазани с масло. Пол си помисли, че всичко това е много изтънчено, докато отпиваше от кафето, което беше силно, с богат аромат и много по-хубаво от помията, която щеше да си купи в „Макдоналдс“ или „Денис“.