— Вие сте наистина интересни хора. — Той вирна нос. — Не си мислете, че ще ви улесня. Вие ще им кажете, че не съм неизлечимо болен. Лъжата си е ваша, сега си сърбайте попарата, която сте надробили.
Бенсън хвърли мрачен поглед към Томсън, който кимна едва доловимо. След това се изправи тежко, намести сакото си, отвори плъзгащите се врати и ги поведе през коридора към един мрачен и тъмен кабинет.
Пол изведнъж се почувства ужасен. Не беше виждал дъщеря си от осем години и дори не знаеше как изглежда внукът му Арън. Засега беше само едно име, което всеки момент щеше да се сдобие с лице. Пол осъзна, че може да приеме отхвърлянето от страна на Клер — за него тя се беше превърнала в сянка, в изображение от фотография, избледняло с времето и постепенно изгубващо се от паметта. Донякъде и тя като Луиз се беше затворила в своя личен „Петуърт Менър“, сякаш и тя страдаше от Алцхаймер, и това че го беше забравила, не беше по нейна собствена воля. Беше му по-лесно или поне по-малко болезнено да мисли за нея като за болна и неспособна да контролира ума и емоциите си. По този начин я беше запазил като пеперуда в кехлибар — като малкото момиче, за което все още си спомняше как седи на коляното му, докато заедно рецитират думите на „Лека нощ, луна“.
Но ето че сега тя беше тук и се изправи от пода, на който седеше до Арън, като приглади полата си по същия начин, по който Бенсън беше пригладил панталоните си — малък, но показателен жест за добро възпитание, но и признак на нервност. Той едновременно я познаваше и не я познаваше, защото снимката в съзнанието му беше избледняла, изтъняла и крехка като оризова хартия.
Стояха, гледаха се един друг и мълчаливо оценяваха щетите, които времето беше нанесло на човешката плът и сърце. Да, Клер беше по-възрастна, но беше и по-красива, сякаш последния път, когато я беше видял, Великият скулптор все още не е бил довършил творбата си.
— Съжалявам за мама.
Тя заговори първа и гласът й изведнъж се оказа малко по-дълбок и плътен, отколкото той си го спомняше, но освен това в него имаше известна острота и неловкост, сякаш тя не беше съвсем сигурна към кого се обръща.
— Така е по-добре. Сега е спокойна и отново е себе си.
В неговия глас се долавяше същата острота и неудобство и той с изненада осъзна, че е доста възможно, дори вероятно и той да е избледнял в нейното съзнание със същата неизбежна сигурност, с която тя чезнеше от неговото.
— Моят внук — каза Пол почти пряко сили, защото онова, което не би могъл да понесе, бе да бъде отхвърлен от Арън.
Гърлото му се стегна и пресъхна.
Тя сведе поглед към момчето с отривисто движение на главата, сякаш съзнанието и тялото й не бяха съвсем в синхрон.
— Арън, изправи се, моля те. — Гласът й се промени и стана по-ясен и настоятелен, когато се обърна към сина си.
Момчето — Арън — се надигна от мястото си на пода, където се занимаваше с айфона си, обърна се и застана до майка си и с лице срещу Пол.
— Арън — обади се Клер, — това е дядо ти. Името му е Денис.
— Здравей — каза Арън.
Момчето беше по-високо, отколкото си беше представял Пол, но пък той нямаше опит с осемгодишните момчета, нямаше с какво да ги сравнява, освен с Клер на тази възраст. За негово облекчение Арън не приличаше на баща си или по-скоро на неприятния спомен, който Пол имаше за него. Донякъде приличаше на самия Пол, което накара сърцето на министъра да замре за миг. Сякаш виждаше лицето на безсмъртието — едно друго негово аз, което тъкмо поемаше по неравния път на живота.
— Здравей, Арън — мъчително изрече той със сърце, качено в гърлото, и въпреки онова, което беше заявил на Бенсън, добави нетърпеливо и почти ентусиазирано: — Майка ти може да ти е казала, че съм болен, но не съм. — Установи, че най-сетне може да се усмихне. — Чувствам се съвсем добре.
— Татко, истина ли е това? — попита го Клер.
Но Пол остана безмълвен. Беше така запленен от внука си, че не стана ясно дали изобщо я е чул.
— Истина ли е това, господин Бенсън? — обърна се тя към Бенсън с лице, поруменяло от гняв и възмущение. — Вие ми казахте, че баща ми е неизлечимо болен.
— Да, ами, това не беше съвсем вярно.
— Не беше съвсем вярно? — повтори като ехо Клер. — Господи!
Тя се наведе напред под такъв ъгъл, че беше принудена да направи една крачка към него. Крачка, която се стори агресивна и заплашителна на Пол, който излезе от подобното си на транс състояние. Дъщеря му изглеждаше така, сякаш се готвеше за нападение. Бенсън се изправи пред нея, както би го направил един бивш военен — застанал като истукан, но с очи, изпълнени с унижение от напускането на полесражението.