Онова, което беше ясно, онова, за което имаше неоспорими доказателства, бе, че генерал Брент сериозно и окончателно е превишил правомощията си. Този факт — единственият, с който разполагаше Пол — доказваше, че Томсън и Бенсън казват истината. Това заключение далеч не беше сигурно, но той се запита дали в този живот изобщо има нещо сигурно? Трябваше да се довери на тези двамата, но само докато се налагаше.
— Добре — наруши той продължителното мълчание, — ще се обадя на президента.
26.
Ориел Батчук седеше в прекомерно осветеното, боядисано в бонбонени цветове пространство на „Баскин Робинс“ в търговския център „Глобус“, който се издигаше в единия край на „Майдан Незалежности“ в Киев. Беше заобиколен от украинци със звънки гласове, които бяха облечени в дрехи на „Томи Хилфигер“ или „Пиер Карден“ и полагаха огромни усилия да приличат на американци.
Мислите му се отнесоха и се върнаха в миналото, към сблъсъка му с дядя Гурджиев — среща, която се бе надявал никога да не се състои, но която сега, от позицията на изминалото време, виждаше с кристална яснота, че е била неизбежна. Техните взаимоотношения бяха обречени да завършат с печален край, защото бяха измамни, изградени педантично от двама им върху лъжи, измислици, отричане и заблуждаване. Истината беше, че и двамата бяха правили компромиси, а също така и жертви — които не представляваха такава трудност за хора, лишени от морални ценности, — за да могат да живеят заедно в един и същи свят и да не се разкъсат взаимно на парчета. Чувствата помежду им, които ги свързваха един с друг на тяхна лична арена, бяха едновременно горещи като лава и студени като лед. И как би могло да бъде иначе, като се имаше предвид какъв страшен удар на съдбата ги бе сполетял?
Но, разбира се, сега, докато оглеждаше с невиждащи очи многоцветната сладкарница, той осъзна, че не е съвпадение, че е уредил срещата тук, на това място, защото именно на него за пръв път бе срещнал Ники, много преди „Глобус“ да е съществувал дори като идея в мислите на строителния предприемач, който го беше изградил. Тя се разхождаше с Гурджиев. Батчук си спомняше този момент така ясно, сякаш след като бе прехвърлена от очите в мозъка му, картината се беше запечатала там завинаги и нямаше да избледнее или да се разпадне. Тази първа среща с Ники не беше подвластна на времето и съществуваше извън него — сякаш беше зърнал за миг създание, което е повече от човек. За Батчук, който никога преди не си бе позволявал емоционална връзка с друго човешко същество, откликът, събуден в него от Ники, беше като пробуждане. Той се бе принудил да седне, макар времето за срещата му с Гурджиев още да не бе дошло. Вкаменен, наблюдаваше как тя се носи, хваната под ръка с Гурджиев. След това се отдели от него, притича покрай стреснатите купувачи и се хвърли в прегръдката на висок, царствен мъж с черна коса и светлокафяви очи. Мъжът се засмя, повдигна я и я завъртя, докато Гурджиев стоеше до тях с глупава усмивка на лицето.
Когато Ники целуна мъжа по устните, Батчук издаде неволен звук, който го ужаси. Сякаш някой беше забил в корема му шило за лед. Чувстваше се зле и замаян и затова беше в неизгодно положение, когато Гурджиев остави щастливата двойка и се приближи до Батчук, който се беше свлякъл на стола си.
— Да не си болен? — попита Гурджиев и се отпусна на стола срещу Батчук. — Потиш се като прасе.
— Снощи, или по-точно тази сутрин, пийнах повече водка — импровизира Батчук.
— Тези непрекъснати гуляи ще ти видят сметката, Ориел Йовович — Гурджиев се засмя, сякаш нямаше никакви грижи, — в това няма никакво съмнение.
Това беше по времето, преди Батчук да бъде избран за вицепремиер и преди Юкин да се издигне на самозвания си трон, но двамата вече бяха близки — звезди, издигащи се заедно в опасното небе на руската политическа машина. Всъщност Батчук беше този, който представи Юкин на Гурджиев. По онова време Гурджиев вече беше част от управлението в сянка, което провеждаше силова политика в Украйна, а и в цяла Източна Европа. Тогава беше задължително да се ползваш с подкрепата и влиянието на Гурджиев, за да се издигнеш до върховете на властта. Батчук беше почитател на историята на древния Рим и оприличаваше своя приятел на Клавдий — беше човек, напуснал кървавата турбулентност в центъра на източноевропейската политика, но не и коридорите на властта, откъдето в сянка манипулираше хора и събития. Както и Клавдий, той беше непривлекателна личност, която бе приела, че се намира в залеза на живота си, и като генералите от античността се задоволяваше да гледа от Палатинския хълм към великолепните вековни кипариси и да си припомня миналата слава. Това впечатление оставаше, докато човек не успееше да осъществи контакт — или може би по-правилния израз бе „да се сблъска“ — с поразителния му интелект.