С всеки изминал час контролът му се изплъзваше все повече. Вече не можеше да вдигне от лежанка тежест, двойно по-голяма от неговата собствена, а болното му от артрит ляво коляно не му позволяваше да бяга по два километра на ден, както беше правил десетилетия наред след тринайсетгодишната си възраст. Косата му оредяваше и изтъняваше, вече не можеше да яде хотдог с чили или табаско, без да страда от последствията, и имаше нощи, в които гледаше младите момичета с тъжния копнеж на старец. Нямаше никакво съмнение, че тялото му се влошава с обезпокоителна скорост и не му служи както трябва. Той все по-често се улавяше, че не иска да е част от това тяло или по-точно да е затворен вътре в него. Колко по-лесно щеше да му бъде, ако беше чиста енергия и не му се налагаше да се безпокои за тази гниеща плът, която продължаваше да го предава на всяка крачка.
Не можеше да каже кога тази нихилистична представа за света се беше настанила в мислите му, може би семето й винаги е било загнездено някъде дълбоко в прагматичното му и високоорганизирано съзнание. С ненадминатата хитрост на параноик той подозираше, че семето беше започнало да пуска корен в момента, в който се беше пенсионирал от армията, която беше неговият строг баща и утешаваща майка в продължение на повече от четирийсет години. Светът извън армията му изглеждаше странно и неприятно място, докато не се научи да се отдръпва от него точно толкова, че да се озове на границата на неговата реалност и нито стъпка по-далече. Обстоятелството, че често говореше по телевизията, беше превъзходен начин да остане недостъпен, самотен и скрит, макар и пред очите на всички. Колкото повече се появяваше по телевизията и колкото повече идиотски водещи му задаваха своите безсмислени въпроси, толкова повече той се затваряше в себе си. Славата е нещо мимолетно, ако трябваше да перифразира Джордж Патън20, един от неговите светци покровители, но това не безпокоеше Брент, защото му беше дошло до гуша от нея. Телевизията беше причината да му се гади вече от славата или по-точно от онова, което минаваше за слава в този постмодерен свят. Сега единственото, за което копнееше, бе сигурност, която пенсията му не осигуряваше, като се имаше предвид, че синът му страдаше от синдрома на Даун и се нуждаеше от грижи, чиято цена далеч надвишаваше сумата, покривана от здравната му осигуровка. Изглеждаше странно и направо несправедливо, че след като бе прекарал целия си съзнателен живот в служба на родината си, на стари години беше завладян от мисълта за пари, нещо, за което на младини не беше мислил изобщо, тъй като домът, храната и пътните му разноски се покриваха изцяло от армията на Съединените щати.
Той си погледна часовника, след като сервитьорът донесе двойно еспресо с водка, което той бързо изпи, силно наклонил назад глава като онези посивели италиански рибари, които беше срещал в Кий Уест. Той харесваше това място. Отдавна мечтаеше да се премести в Маратон или Исламорада и да лови риба, да се пече на слънце и да се напива до козирката в десет сутринта или когато си пожелае.
Веднага щом довърши подсиленото си кафе, той отново си погледна часовника и се намръщи. Юкин закъсняваше с обаждането си по засекретената линия. Той даде знак на сервитьора за още едно двойно кафе с водка и продължи мрачно да седи на мястото си с глава, потънала между костеливите му рамене, и вперил сърдит поглед към осветената фасада на Кремъл, сякаш можеше с усилие на волята да принуди Юкин да му се обади. Тишината беше оглушителна и озадачаваща и той реши да я удави в алкохол и кофеин. Глътна втората си напитка също толкова скоростно, колкото и първата — толкова бързо, че сервитьорът още не се беше отдалечил от масата.
— Още едно кафе — поръча Брент на превъзходен руски език — и донеси бутилката с водка.
Сервитьорът кимна и отиде да изпълнява поръчката без никакъв коментар.
Брент мрачно си помисли, че мрази и това — Москва беше шибано студена дори и в края на април. За бога, валеше сняг! Тази измамна пролет можеше със същия успех да е и януари. Несъзнателно потри длани в бедрата си, опитвайки се да раздвижи кръвта в тях. Поне алкохолът беше загрял стомаха му.
Сервитьорът се върна горе-долу по същото време, когато иззвъня и телефонът му. Той го остави да звъни с натежало сърце, докато сервитьорът сложи кафето и бутилката с водка на масата и си тръгна.
— Да — каза той в телефона, притиснат до ухото му.
— Всичко е подпечатано и изпратено, остава само да се подпише — обясни в ухото му познатият глас на Юкин. — Хареса му, че задълбах във всички онези условия, които всъщност изобщо не ми бяха нужни. Оказахте се напълно прав — идеята да насочим вниманието му към незначителните подробности в споразумението беше правилният начин да го накараме да подпише.