Выбрать главу

— Заедно ли ще отидем?

— За работата са нужни двама души — отсече Батчук и насочи мерцедеса нагоре по рампата, след което излезе на оживената улица.

След двайсет минути борба с трафика, през които или едва пълзяха, или летяха с бясна скорост, стигнаха до околовръстното. Батчук се отправи на североизток и след това се отклони към бедняшките квартали и парка. Спря в покрайнините на парка и двамата влязоха пеша в него, насочвайки се надолу по лекия наклон към езерото. Беше твърде студено и заснежено за бандите престъпници и наркомани. Всъщност тази част на парка беше напълно пуста. От твърдото, порцеланово небе продължаваше да се сипе сняг, който се въртеше и носеше настрани от поривите на влажния вятър, от който сякаш снежинките ставаха по-големи и по-тежки, сякаш замръзналата вода в тях се бе превърнала в сребърни или стъклени плочки.

Когато стигнаха до брега на езерото, Батчук си погледна часовника.

— Той ще дойде скоро. Има среща за приятелски разговор в другия край на парка.

— Може би няма да дойде в това време — предположи Лимонев, като се загледа през снега с присвити очи.

— На него изобщо не му пука какво е времето.

— Трябва да мога да разпозная мишената. — Лимонев хвърли бърз поглед във всички посоки, за да се убеди, че наблизо няма никой. — Както обикновено, най-добре ще е да ми дадете негова снимка.

— Разбира се. — Батчук извади една снимка от предния джоб на коженото си палто. — Това е мъжът, когото искам да убиеш.

Лимонев сведе поглед към снимката на Риет Меданович Бороньов. На нея той беше със затворени очи, лицето му беше пепеляво. По клепачите и едната му скула имаше петна от кръв.

Батчук вече беше извадил своя пистолет МСП с вътрешен заглушител и къса цев. Той го бутна в гърдите на Лимонев и стреля.

Убиецът изгуби равновесие и падна на колене пред Батчук. Той посегна с трепереща ръка и извади пистолета си, но Батчук го изби с почти небрежно движение.

— За съжаление ти дадох същата задача преди четиринайсет месеца. — Батчук повдигна с ръка брадичката на Лимонев и попита: — Колко? Колко от олигарсите са все още живи? — Той изправи главата на убиеца и погледна в кървясалите му очи. — Каркишвили, Маленко, Конарев, Гласков, Андреев — ти твърдеше, че си ги убил всичките. Направи ли го или са още живи, както беше Бороньов допреди няколко часа?

Лимонев облиза устни, отвори уста и се изплю в лицето на Батчук. С възклицание на отвращение Батчук отдалечи лицето му от себе си, вдигна пистолета си и стреля втори път от упор точно между очите на убиеца.

— Никога не повтарям заповедта си два пъти — продължи той, сякаш Лимонев беше още жив.

Батчук прибра пистолета в джоба си, хвърли оръжието на Лимонев в езерото, взе снимката от ръката му, след което се наведе, завлече тялото до водата и го претърколи в нея.

— Дори и да е истина, че с Гурджиев невинаги сме се разбирали — каза Каркишвили, — също така е вярно, че изпитваме голямо уважение един към друг.

— Кажете ми нещо — обърна се към него Джак. — Кой е водачът на АУРА — вие, Магнусен или някой друг?

— Няма водач — отвърна Каркишвили, — взимаме решения, като постигаме консенсус.

— Това звучи едновременно тромаво и непрактично — отбеляза Аника с очевиден скептицизъм. — Само погледнете ООН, които губят толкова време и пари, без да успеят да постигнат кой знае какви резултати.

Каркишвили потри челото си с пръсти в знак на нетърпение или може би на раздразнение.

— Ние не сме ООН и аз те уверявам, че нямам намерение да навредя на ничия репутация. АУРА никога нямаше да съществува без твоя дядя Гурджиев. Аз и останалите олигарси нямаше да сме тук и по всяка вероятност нямаше да сме живи, ако той не се беше заел с опасната задача да ни уведоми предварително, че ФСБ идват да ни заловят. — Очите му сякаш бяха потънали по-дълбоко в орбитите си, откъдето наблюдаваха скрито и разтревожено. — Знам, че той е научил от Батчук за хода на правителството срещу нас, и трябва да ви кажа, че нямам и най-малка представа как толкова успешно играе и от двете страни на линията.

— Това е само част от неговия гений — заяви Аника с нещо повече от гордост — и на мен ми се струва странно и вредно, че имате проблем с връзката си с човек, който ви е осигурил толкова жизненоважна информация.

— Ако нямаш нищо против, че го казвам — отвърна Каркишвили, — другата страна на тази връзка е онази, която намирам за обезпокоителна.