— Джак — каза Али, — гладна съм.
— Аз също — кимна той. — Да намерим кухнята.
Дали си въобразяваше, или през последните няколко дни тя беше пораснала и чертите на лицето й бяха станали по-ясно изразени? Дали последните следи от момичешкото в нея не бяха пометени от напрегнатите събития, които се бяха струпали за краткото време, през което бяха заедно? Сякаш тя беше отключила някаква невидима врата и беше пристъпила под дневната светлина или — в този случай — под обилната светлина на лампите в голямата къща и това най-сетне й бе позволило да бъде забелязана, вместо да се крие в сенките на своето страдание и болка.
Като всичко друго в къщата и кухнята беше огромна. Преди и по време на часовете за хранене тя кипеше от усилена дейност. В момента в нея имаше един помощник на главния готвач и двама сервитьори, които работеха и като кухненски помощници. Те преглеждаха рецептите за следващия ден и не обърнаха особено внимание на Джак и Али, но когато двамата се приближиха до големия хладилник, помощник-готвачът прекъсна разговора си, отиде при тях и ги попита какво искат да хапнат, тъй като от вечерята бяха останали много неща. И двамата не искаха от обилната вечеря, която вече бяха отказали, затова пожелаха зеленчуков омлет.
Имаше обикновена дървена маса, където, както предполагаше Джак, кухненският персонал се хранеше когато може. Двамата с Али дръпнаха по един стол и седнаха, докато помощник-готвачът счупи яйца в една купа от неръждаема стомана и започна да ги разбива с малко вода и сметана.
— Как се справи на срещата? — попита Джак.
— Оня мръсен руснак Андреев, който седеше до мен, искаше тази нощ да отида в стаята му, защото съм дължала живота си на Иван Гуров — отвърна Али.
Василий Андреев имаше кожа с цвят на маджун или лой и черни като копчета очи на зла кукла, която е била захвърлена заради нови играчки и сега търси начин да си отмъсти.
— Не ме гледай така, мога да се грижа за себе си — тръсна глава тя. — Не му обърнах внимание, като си мислех за онова, което ми каза преди и за което знам, че си прав. Бях толкова погълната от това да се озъртам през рамо дали смъртта не се приближава крадешком зад мен, че все едно вече бях почти умряла. Когато бях отвлечена… онази седмица можеше да е месец или година — нямах представа за това, — сякаш изгубих връзка с настоящето или със самото време. Нищо не беше както трябва. Имаше периоди, когато времето се движеше убийствено бавно, и други, когато часовете сякаш бяха сгъстени до секунди.
Джак сложи лакти върху масата и се приведе напред, вслушвайки се във всяка нейна дума. Никой не можеше да чуе разговора им на фона на цвърченето на пържещите се омлети.
— Когато бях в апартамента на Мила Тамирова, влязох в нейната тъмница, седнах в стола за връзване и осъзнах, че усещането, че съм отделена от времето, че съм извън него, никога не ме е напускало през месеците, откакто ти ме спаси. Сега си мисля, че вече го няма. Искам да гледам напред, да изпитвам нещо ново. Усещам дори и познатите неща като нещо ново — точно това правя, откакто дойдохме тук.
Омлетите пристигнаха с дебели филии плътен, черен украински хляб. Помощник-готвачът постави чиниите пред тях заедно с комплект сребърни прибори и отиде да налее чай от големия, богато украсен самовар, който стоеше в ъгъла на работния плот.
Али взе вилицата си и се зарови в лъщящите яйца.
— Докато слушах приказките му каква безупречна кожа имам — продължи тя, — ми дойде наум, че единственото време, в което бях щастлива, истински щастлива, от смъртта на Ема насам, бяха дните, прекарани с теб и Аника. Приливът на адреналин от настоящето унищожи миналото, поне за кратко, но освен това започна да съживява усещането ми за време и място.
Джак дъвчеше филия хляб, който беше силно ароматен, с лек кисел вкус и намазан с осолено масло.
— Сега се чувстваш повече като самата себе си.
— Не знам дали е така, защото едва започвах да опознавам себе си, когато Ема умря. — Али изглеждаше замислена. — Онова, което усещам, е различно, сякаш току-що съм изхвърлила всички торби с пясък от някакъв въздушен балон и сега се издигам с него към…
— Към какво?
— Не знам точно, но мисля, че сега имам своеобразна дарба. Когато те слушам да разговаряш с други хора или когато ги слушам да разговарят помежду си, ако разговорът продължи достатъчно дълго, придобивам някакво усещане за онова, което те имат предвид — не непременно онова, което говорят, а по-скоро за смисъла, който биха искали да предадат, или, по-често, за онова, което се опитват да скрият. И ми се струва, че колкото по-дълго продължи разговорът, толкова по-ясна ми става истинската им цел или може би колко важни са собствените им лъжи за тях самите. — Тя вирна глава. — Разбираш ли какво имам предвид?