Министърът нямаше нищо против това, а и не беше очаквал нещо друго. Въпреки онова, което беше казал на президента, беше използвал незащитени сървъри, за да събира информация. Имаше нужда от железни доказателства за самоличността на човека от вътрешния кръг на Карсън, който предаваше поверителна информация на Бенсън и Томсън, и ако нямаше време да си ги набави, бе решен да остави самия виновник да го направи вместо него. Когато сутринта беше излязъл от „Резидънс Ин“, Пол знаеше, че някой ще го посети по-скоро рано, отколкото късно. Затова преди няколко дни беше сложил този лаптоп като примамка в багажника си. Истинският му лаптоп — този, в който беше цялата хакната информация, беше прибран в един тайник под мястото за резервната гума, който сега той отвори на светлината на малката лампа в капака на багажника.
Той включи компютъра и вкара 3G уай-фай картата си. Личната му защитена мрежа се активира почти веднага. Имаше добър сигнал дори и тук. Той въведе информацията и настрои параметрите на различни търсения в интернет, които искаше автоматичният софтуер да направи, след това затвори багажника и се настани отново зад волана.
— Обещавам, че утре ще излезем да празнуваме. — Той гледаше към сънливия Арън, но знаеше, че Клер разбра, че има предвид и двама им. — Това ще ти хареса ли, малчо? — Наричаше Клер така, когато тя беше на възрастта на Арън.
— Разбира се, че ще ми хареса, дядо. — Внукът му се огледа наоколо и се прозя. — Къде ще празнуваме?
— Това ще е изненада — усмихна се Пол на отражението на Арън в огледалото и включи колата на скорост.
— Преди да ви видя с Арън този следобед — каза Денис Пол, — мислех, че всичко ми се изплъзва, всичко, което някога съм искал от живота. И че преди да умра, няма да ми остане нищо, за което да живея. Всички ме напуснахте преждевременно — майка ти, ти и Арън, когото не бях виждал до днес.
Тримата бяха в една просторна стая в „Мендърин Ориентъл Хотел“ на „Мериленд Авеню“, където той беше настанил Клер и Арън. Щяха да останат след погребението колкото време искат. Първият му импулс беше да ги покани да се върнат у дома, но като размисли, реши, че това би било самонадеяно. Къщата, където той и Луиз — предимно Луиз — бяха отгледали Клер, беше изпълнена с твърде много спомени, които бяха и добри, и лоши за него и дъщеря му. Пол усещаше, че е по-добре да не прибързва.
— Но ти имаше работата си — възрази без злоба Клер, докато затваряше вратата на спалнята, където беше сложила Арън да си легне — и на нас с мама ни се струваше, че това е единственото, за което те е грижа и от което се нуждаеш.
Пол усети как чувството за вина го изгаря отвътре.
— Да, сега виждам, че сигурно много пъти съм създавал това впечатление. — Той взе ръката й. — Толкова съжалявам, Клер.
— Недей да съжаляваш, дядо. — Арън, облечен в пижамата си с картинка на Бъз Светлинната година, беше застанал до вратата и изрече тези думи с абсолютната сериозност, на която е способно само едно осемгодишно момче. — Ние с мама ще се погрижим за теб.
Това накара Клер да избухне в смях.
— О, Арън. — Тя отиде при него и го целуна по бузата. — Сега се връщай обратно в леглото, скъпи.
Пол прехапа езика си, за да не изрече на глас онова, което мислеше: „Не, аз ще съм този, който ще се погрижи за теб и майка ти“, защото знаеше, че това няма да се хареса на Клер. Трябваше да свикне с мисълта, че тя е пораснала, че вече е възрастна и може да се грижи за себе си.
— Утре ще уредим погребението на майка ти и ще направим службата по-рано — каза той. — Обещах на Арън, че ще празнуваме.
— Променил си се. — Клер не можа да сдържи учудването в гласа си.
— Изненадана ли си?
— Честно казано, да, татко. Не мислех, че си способен на това или по-скоро, че би искал да го направиш — призна тя и седна на мекото плюшено кресло. — Какво се случи?
— Остарях и помъдрях — отвърна той и приседна на ъгъла на масичката за кафе, сякаш за да увери дъщеря си, че това е нейната стая и нейното пространство. — Може да звучи просто или изтъркано, но в моя случай е вярно. Предполагам, че трябваше да достигна определена възраст, за да разбера какво пропускам, да разбера какво съм направил погрешно, но до днес не знаех какво трябва да сторя по въпроса.
— Искаш да кажеш, че президентът не се нуждае от теб всеки ден, по двайсет и четири часа в денонощието?
— Не, той си има Джак Макклюр за това. — Пол хвърли бърз поглед към вратата на спалнята, която все още беше леко открехната. — А и дори да имаше нужда от мен, сега съм със семейството си.