Това донякъде беше вярно, но за голямо негово съжаление наваксването на пропуснатото време с Клер и внука му не беше единствената му грижа в момента.
— Мисля, че е време да поспиш.
— Не съм уморена.
— Добре — съгласи се той, — тогава ми разкажи какъв беше животът ти през изминалите осем години.
Тя въздъхна и се облегна отново на възглавницата.
— Живеем в Балтимор, който не харесвам особено.
— Тогава защо стоиш там? — попита Пол.
— Имам хубава работа — всъщност чудесна — и ми плащат наистина добре. Правя поздравителни картички, които се продават по интернет.
— Сигурно можеш да вършиш това навсякъде — предположи Пол. — Можеш да се преместиш отново тук.
В мига, в който думите се отрониха от устата му, той съжали за тях. Лицето на Клер се помрачи и тя хвърли поглед към дръпнатите завеси, през които всеки момент щяха да проникнат първите лъчи на зората.
— Не съм сигурна, че това е добра идея, татко.
— Разбира се, беше глупаво от моя страна. С Арън си имате свой собствен живот.
— Но пък нямаме семейство, нали?
Бащата и дъщерята едновременно погледнаха към малкото чудо на своя живот — Арън, който отново беше застанал на вратата в пижамата си с надпис „Към безкрайността и отвъд!“. Очевидно момчето беше твърде възбудено от събитията през дългия ден, за да заспи или дори да лежи в леглото. В този момент Пол се запита дали чрез изгнанието си в град, който не харесва, Клер наказваше не само него, но и самата себе си.
Помисли си, че тя се готви да каже нещо, искаше му се да го направи, но в този момент мобилният му телефон започна да вибрира. Реши да не му обръща внимание и положи всички усилия да го направи, но малко след като спря вибрацията, тя започна отново, този път по различен начин, и той разбра, че няма избор. Извини се и тръгна по килима към банята, но още преди да е стигнал дотам, вече беше извадил телефона и четеше текстовото съобщение.
Беше едно от трите съобщения, които предварително беше написал, в случай че някоя от трите програми, които беше пуснал на лаптопа си, откриеше нова информация. Сведенията идваха от патентованата търсеща програма, в разработката на която и той беше взел участие. За разлика от масово използваните търсачки тя можеше да рови в корпоративните файлове и в други данни, съхранявани за кратко време, за да отговори на въпроси като онзи, който Пол беше задал тази вечер: „Кой е собственикът на «Ализарин Груп»?“
Изглежда, програмата беше изгубила много време в обработката на планините от свързани като в лабиринт файлове с документи, данни на подставени компании, които не водеха доникъде, и други подобни. Въпреки това тя беше упорствала, както я беше проектирал да действа, и сега той знаеше, че частната компания е притежавана от седем партньори. Нямаше представа за какво можеше да му послужи тази информация и познаваше само един човек, на когото можеше да е от полза.
Ориел Йовович Батчук, който шофираше по една непозната магистрала в Крим, щеше да е крайно изненадан, ако Гурджиев не знаеше, че го следят. Явно обаче не го беше грижа и това шокира Батчук. Той нямаше представа какво е замислил старият му приятел и враг, точно както не можеше да проумее какво е накарало Гурджиев да застреля Бороньов — човек, който според уверенията на Лимонев вече беше мъртъв. Гурджиев беше казал на хората на Батчук, че Аника е в Украйна, за да открие избягалия олигарх, но Батчук и за миг не беше повярвал на тази история. Възрастният мъж със сигурност имаше някакъв план, но вицепремиерът не знаеше какъв е той и това го безпокоеше.
Гурджиев, който винаги беше толкова загадъчен и предпазлив, сега изобщо не се държеше по този начин. Истинските проблеми възникваха, когато хората започнеха да постъпват по непривичен за тях начин. Батчук знаеше това от неприятния си и труден личен опит, като всичко бе тръгнало от Ники. Тогава, по време на двайсетминутния си разговор с Гурджиев, той се бе вбесявал все повече и повече — първо, защото възрастният мъж нарочно и всячески му беше попречил да се срещне с Ники и, второ, защото когато това се беше случило, беше побързал да хвърли в лицето му новината за предстоящата й сватба. Жестокостта на постъпките на Гурджиев не му беше убягнала и обидата, която той му беше нанесъл, не беше отзвучала и до ден-днешен.