Той, Али и Андреев излязоха заедно от библиотеката, минаха по задния коридор и отидоха в по-уединения салон, където ги посрещнаха Аника и дядя Гурджиев. Джак видя, че лицето на Аника е изпълнено с развълнувано очакване, сякаш някаква загадка предстоеше да бъде решена. Що се касаеше до Гурджиев, въпреки че моментът беше напрегнат, той беше с обичайното си спокойно и невъзмутимо като на сфинкс изражение.
— Трябваше да ми кажете, че сте част от АУРА — рече Джак, докато стискаше ръката на възрастния мъж, чиято десница все още бе силна и уверена.
— Нямаше нужда да ви обременявам с нещо, което по онова време не беше необходимо да знаете — усмихна се добродушно той на Джак. — Аника ми каза, че ще решите дилемата с урановото находище, предстоящото заграбване на земята от страна на Юкин и заплахата от разрастваща се криза.
— Аника се доверява твърде много на моите възможности. — Очите на Джак се преместиха върху Аника и след това се върнаха обратно на Гурджиев.
— Така е — съгласи се Гурджиев. — Направи го още от самото начало. Тя има безпогрешен усет за хората и което е не по-малко важно, за потенциала, който те притежават. — Той замълча очаквателно.
— Мога ли да попитам — намеси се Андреев по типичния за него потаен начин — защо ми доведохте тук, господин Макклюр?
— Разбира се. — Джак го прикова с поглед. — Крайно недоволен съм от нежеланото внимание и неподходящите намеци, които сте отправили към дъщеря ми.
— Сигурно греши…
Началото на прозрачния опит на Андреев да отрече обвиненията беше прекъснато от няколко последователни изстрела на полуавтоматично оръжие. Джак се хвърли към вратата и се готвеше да я блъсне, когато тя се отвори навътре. На прага стоеше Ориел Батчук с автоматичен пистолет ОЦ-33 „Пернач“ в ръка. Джак реагира мигновено и изби пистолета към пода, но Батчук го блъсна встрани и вдигна лявата си ръка към Андреев, сякаш го обвиняваше, че е жив. Смъртоносната стреличка се заби в шията на олигарха. Той посегна към нея, после падна на колене и от гърлото му се разнесе ужасен звук, сякаш идващ от цъкането на хиляди насекоми, след което се строполи мъртъв на земята.
— Назад — нареди Батчук, като завъртя ръката си. — Назад или Аника ще е следващата, която ще умре.
Джак направи каквото му наредиха. Батчук се наведе и вдигна пистолета от пода.
— Добре — каза той, изправи се и насочи автоматичния пистолет към тях, — време е да ми дадете оръжията си.
— Време е да ми дадеш оръжието — каза Батчук.
— Време е да те убия. — Силуетът на Алексей Дементиев с пистолет „Макаров“ в ръка се очертаваше на фона на вратата на апартамента му до застаналия там Батчук.
По време на една от първите му вечери тук, преди началото на връзката му с Ники, Батчук беше направил восъчна отливка на нейния ключ и си бе извадил свой собствен, за да може да влиза вътре когато пожелае. Макар да не беше склонен да си прави самоанализ, той бе наясно, че пълната власт над личния й живот е от съществено значение, за да почувства, че тя му принадлежи. Когато беше на работа, в съда, в Кремъл или другаде в Москва, му доставяше удоволствие да знае, че винаги по един или друг начин е свързан с нея.
— Не се шегувам, нито пък блъфирам — заяви Алексей.
Лицето му беше измъчено и носеше дълбоките белези на напрежението и страданието. Батчук си помисли, че Дементиев изглежда десет години по-стар от мига, когато се бяха срещнали за пръв път само преди осемнайсет месеца.
— Убеден съм, че е така, и те уверявам, че приемам заплахата ти доста сериозно.
Но по начина, по който Алексей държеше пистолета, на Батчук му стана ясно, че той няма опит с огнестрелните оръжия. Всъщност той се запита дали Алексей изобщо някога е стрелял с „Макаров“ или с какъвто и да е пистолет.
— Заслужаваш да умреш. — Алексей ставаше все по-напрегнат и неспокоен. — Имам право да те очистя като някой боклук за онова, което стори на жена ми.
— Кажи ми, Алексей, ти някога убивал ли си човешко същество? — попита Батчук и вирна глава. — Не? Като човек, който е убил много хора, позволи ми да те уверя, че не е лесно, никак даже. Никога не забравяш лицето на първия човек, когото си убил, и погледа в очите му, докато светлината ги напуска.