— Ето това е — заяви Батчук с нотка на триумф в гласа — същността на истинското зло.
Аника опря автоматичния пистолет в слепоочието на Батчук и каза:
— Отдръпни се, Джак.
— Аника — обади се Али, като се отдалечи от Гурджиев и застана до нея, — не го прави, той е твоят баща.
— Не знаеш какво правеше той с мен през всичките тези години, в които бях с него.
— Правех онова, което ти искаше, нищо повече.
— Лъжец! Правеше онова, което ти искаше.
— Грешиш, грижех се да си в безопасност — не отстъпваше Батчук, — в безопасност от него. — Той хвърли поглед към Гурджиев.
— Нямах нужда да се грижиш за безопасността ми.
— Аника, независимо от онова, което е сторил в миналото, и какъв е сега, той все пак е причината да се появиш на този свят — увещаваше я Али. — Без него ти нямаше да съществуваш.
— В този момент — отвърна Аника — бих предпочела да не съществувах.
— Не го мислиш сериозно — настоя Али.
— Ще пръсна проклетия му череп. — В очите на Аника имаше сълзи.
— Недей, Аника, не го прави! След това никога няма да можеш да си го простиш.
— Няма значение, искам да умра, но преди това ще се погрижа кръвта му да опръска тази стая.
— И аз мразя баща си — умоляваше я Али. — Но не бих понесла той да умре.
— Каквото и да е сторил той, не би могло изобщо да се сравнява с онова, което този мъж…
— Твоят баща.
— … ми стори.
— Престъпленията са си престъпления — продължи Али. — Какво значение има дали са от жестокост или по невнимание — те ни променят и не могат да бъдат върнати назад, опростени или забравени. Но цикълът трябва бъде прекъснат някъде, така че защо ти да не го направиш тук и сега?
— Права си. — Аника бавно й се усмихна с тъжна и мрачна усмивка. — Трябва да бъде прекъснат.
След това натисна спусъка. Кръв, мозък и парченца кост се разлетяха във всички посоки като червено-розова градушка. Експлозията беше толкова силна, че парчета човешка плът опръскаха всички в стаята — сякаш самата му глава се беше взривила отвътре.
Заедно с дъщеря си и внука си Денис Пол стоеше изправен до гроба на Луиз от другата страна на залива Чесапийк във Вирджиния. Небето над тях беше прозрачно и с неопределен цвят. Двамата с Клер бяха изсипали по една лопата с пръст върху спуснатия ковчег.
— Мамо, защо с дядо сложихте пръст в дупката, където е баба?
— За да може част от нас да остане с нея и да я обича завинаги — отвърна Клер и в очите й проблеснаха сълзи.
За изненада на Пол и негово голямо задоволство Арън пристъпи напред, наведе се, взе шепа пръст и я пусна върху техните купчини.
Макар да бяха дошли тук, за да погребат неговата съпруга, мислите му бяха насочени не толкова към нейната загуба, колкото към завръщането на семейството му. Той се зачуди как ли бе заслужил това чудо? Дали се бе оказал добър и честен човек, верен на убежденията си и покайващ се за греховете си? И какъв смисъл имаха отговорите на тези въпроси — вселената не я беше грижа за това. Всяко събитие беше случайно, навсякъде властваше хаосът и въпросите, малки или големи, нямаха отговори. Вместо тях съществуваха компромиси и може би жертви, ако някой беше толкова голям късметлия като него.
Ръката му беше обгърнала раменете на Клер, а очите му не можеха да се откъснат от Арън, който вероятно вече си представяше празненството, обещано за по-късно този следобед. За Денис Пол обаче това празненство вече беше започнало.
Сега ги беше обгърнала оглушителна тишина, от която краката им се бяха вцепенили, сърцата им туптяха глухо и мислите им бяха сковани. Онова, което беше останало от Ориел Йовович Батчук, лежеше наполовина във, наполовина извън салона. Кръвта му беше навсякъде. Василий Андреев обаче беше умрял, без дори и капка от кръвта му да бъде пролята.