Новият ден започна точно по същия начин, както беше завършил старият — със сняг. Президентската колона от автомобили се отправи към „Шереметиево“, където „Еър Форс 1“ беше зареден и ги очакваше. Джак, който седеше до Али в лимузината непосредствено след колата на президента и първата дама, очакваше с нетърпение да разпита генерала. Карсън му беше обещал един час насаме с Брент, преди някой друг да се опита да го разпитва. Президентът беше готов да даде на Джак едва ли не всичко, което поискаше.
— Съжаляваш ли, че се прибираш у дома? — попита Джак полушеговито.
— Всъщност съжалявам — отвърна Али.
Бяха стигнали до околовръстния път и наближаваха отклонението за летището. Снегът беше намалял и според последната метеорологична прогноза след около час от него нямаше да е останал и помен, но нощта се беше оказала студена и тъй като очакванията бяха, че през следващите два дни облачното време ще се задържи, тротоарите и пътищата щяха да си останат хлъзгави. Джак се замисли за Аника и за срещата им тази вечер в Болшой, на която нямаше да може да отиде. Беше й звъннал и й беше оставил съобщение на гласовата поща за промяната в плановете му. Предвиждаше се Карсън да остане още един ден, но графикът му внезапно беше променен заради затруднения, които срещаше Бен Хърт, новоназначеният организатор на парламентарната група в Сената, при контролирането на консервативното крило на тяхната партия.
— Америка ми липсва — каза тя. — А на теб?
— Ще ми се да бяхме останали по-дълго тук. — Джак погледна през прозореца към обвитата в мъгла Москва. — Исках да видя Болшой.
— Но не и с мен — усмихна се Али.
— Не, не с теб — усмихна се в отговор той.
Али остана мълчалива известно време, загледана в моторизираните полицаи, които съпровождаха тяхната лимузина.
— Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.
— Може би. — Той облегна глава назад, тъй като внезапно се бе почувствал много уморен. В момента, в който затвори очи, видя Ема. Той й се усмихна, но нещо не беше наред.
Али сигурно забеляза изражението му, защото каза:
— Не бъди тъжен, Джак.
— Не съм точно тъжен, аз…
Останалата част от думите му беше прекъсната от нейния вик. Той бързо отвори очи, за да види, че всичко наоколо се движи бясно. Президентската лимузина се беше подхлъзнала, най-вероятно върху тънък лед, и сега излизаше извън пътя. Автомобилът продължаваше да се върти, като мина през ивицата, разделяща двете платна, където се удари в нещо, заровено в снега. Лимузината се преобърна и се блъсна в един стълб. Електрическите жици се скъсаха, спуснаха се надолу като черни гарвани от леденото небе и удариха колата, изстрелвайки през нея мощен заряд.
Али продължаваше да крещи, а Джак вече беше изскочил от тяхната лимузина и тичаше към президентския автомобил заедно с агентите от Сикрет Сървис. Виеха сирени, хора крещяха, цялата колона от коли беше спряла, журналистите търчаха с извадени мобилни телефони и трескаво звъняха или пишеха текстови съобщения. Говореха припряно и бързаха първи да разпространят новината до всички краища на света, дори преди още хората, които бяха на местопроизшествието, да са успели да определят какво е състоянието на президента и първата дама.
Али настигна Джак, който чакаше двамата агенти, които първи бяха пристигнали, да махнат кабела от лимузината. В момента, в който жицата беше на безопасно разстояние, той затегли една от задните врати. Лимузината стоеше върху покрива си и наоколо й се суетяха служителите по сигурността и от американска, и от руска страна. Тъй като не позволиха на руснаците да се доближат повече, техният командващ реши, че хората му трябва да образуват защитен пръстен и да държат на разстояние крещящите журналисти.
По това време Джак вече беше успял да отвори вратата. Той хвърли поглед вътре и бутна Али в ръцете на един от агентите, отговарящи за нея.