Аз убих Лойд Бърнс. Проследих го в Киев и след това в Капри, когато официалният ескорт не беше с него. Беше лесно да направя с него каквото пожелая и го прегазих. Той беше сключил сделка с Карл Рочев. Двамата си приличаха — бяха еднакво упорити и корумпирани и заплашваха плановете на АУРА. Дядо ми знаеше, че президентът ще започне разследване на смъртта на Бърнс, и подозираше, че ще го възложи на теб, защото Карсън се доверява само на теб, а и ти вече беше с него в Москва.
Знам, че сигурно ме мразиш, и се подготвям за това от мига, в който събрах информацията за теб. Няма смисъл да повтарям колко отчаяно дядо ми и аз се нуждаехме от твоите уникални възможности. Никой друг нямаше да може да разплете този гордиев възел, който ни беше оплел и поставил в безизходно положение. Така че можеш да ме мразиш, което е разбираемо и неизбежно, но след като ме познаваш, поне си наясно, че онова, което не мога да понасям, е безразличието — а сега, каквото и да се случи, аз никога няма да съм ти безразлична. Така че в това отношение съм доволна, макар че със сигурност не съм щастлива. Но пък, от друга страна, ми се струва, че не ми е съдено да бъда щастлива, а може би дори и да разбера какво представлява щастието. За мен то е също толкова непознато или по-точно чуждо, колкото и молитвата.
Вярваш или не, всички ние се сблъскваме със сили, които не можем да видим, камо ли пък да разберем. С това не искам да оправдая, нито дори да смекча онова, което съм сторила. Не търся прошка — не знам какво означава тя, а и не искам да знам. Не съжалявам за това, което съм направила, нито се гордея с него. В мирно време, както и във война, трябва да бъдат правени жертви. Войници трябва да умират, за да бъдат спечелени битки — дори (или може би още повече) тогава, когато тези битки се водят тайно, в сенките и се виждат само от хора като нас.
Двамата с дядя Гурджиев спечелихме нашата битка с Батчук, а Америка получи онова, което искаше от Юкин и Кремъл. Това е всичко, което има значение, защото ти, аз и всички останали фигури на шахматната дъска не бихме имали смисъл без него.
— Господин Макклюр — потупа го Дик Бриджис по рамото, — всички ви очакват. Трябва да ви помоля да влезете и да седнете, капитанът получи разрешение за незабавно излитане.
Джак хвърли още един поглед към съобщението, сякаш при едно второ прочитане смисълът на думите можеше да се промени, сякаш този път нямаше да установи колко дълбоко и тотално го бе предала Аника, как тя и дядо й бяха изплели плетеници от лъжи и заблуди, в които всеки слой се наслагваше върху предишния и така го предпазваше от разкриване, подобно на руските матрьошки, които влизат една в друга.
Той погледна навън към последния априлски сняг. Али беше казала: „Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.“
Имаше вероятност някоя от тези две възможности в бъдеще да стане реалност, но днес, докато се качваше обратно в тъжния, самотен и тих самолет, той много се съмняваше в това.