— Ще се укриваме в апартамента на Йелена, докато успея да проведа няколко телефонни разговора — обясня тя, докато даваше адреса на шофьора.
— Ема?
— Ема? — повтори като ехо Аника. — Коя е Ема?
Джак извърна лице. В очите му имаше сълзи. Почти беше готов да отговори „дъщеря ми“, но вместо това каза:
— Никоя.
Свали прозореца и подаде лице навън, в тъмнината на нощта. „Ема, Ема, как ми се иска да бях успял да те спася.“
— Хей, измръзна ми задникът — запротестира шофьорът.
Но освежително студеният вятър беше точно онова, от което Джак имаше нужда, за да прочисти главата си. Адреналинът все още пулсираше в него и той знаеше, че ще мине известно време, преди да усети болката от ударите, които му беше нанесъл Иван. Междувременно трябваше да се справи с настоящото положение. Мозъкът му се съвземаше и започваше да работи с обичайната си светкавична скорост.
Той се наведе напред.
— Забрави този адрес — нареди той на шофьора, надвиквайки острото свирене на вятъра. — Закарай ни на „Шереметиево“.
— На летището ли? — учуди се Аника. — Защо ще ходим там?
Джак се облегна назад, докато бомбилата смени посоката и се насочи към околовръстното.
— Както вече спомена, трябва да се отдалечим възможно най-много и най-бързо от онази уличка и точно това и ще направим.
4.
Можеш да загубиш всичко. На това го беше научила смъртта на Ема, както и бракът му. Дори в самото начало, в онези първи възторжени мигове, семената на загубата са били вече посети и предопределени — един безпристрастен поглед назад разкриваше това.
Тези мисли минаваха отново през съзнанието на Джак, докато двамата с Аника се друсаха в бомбилата. След като подминаха околовръстното и се отправиха към „Шереметиево“, Аника извади мобилния си телефон и проведе разговор с някого, за когото Джак предположи, че е началникът й във ФСБ. Но доста бързо стана ясно, че тя не получава отговора, който беше очаквала. След като подробно описа какво се бе случило в уличката зад „Горски пожар“, тя млъкна и заслуша внимателно събеседника си. В началото лицето й беше намръщено и съсредоточено, а после на него се изписа разочарование. Накрая тя повиши глас и започна да изстрелва бързо като картечница фрази на руски и още в началото Джак изгуби нишката на разговора. Внезапно тя прекъсна и захвърли телефона на пода на таксито.
— Какво става? — попита Джак.
След като го попита къде отиват, Аника не му бе казала нищо повече, не му бе благодарила, че е спасил живота й, нищо, нито дума. До телефонния разговор тя изглеждаше потънала в размишления, сякаш беше съвсем сама в бомбилата. Джак предположи, че отдръпването й е реакция на насилието, което се бе наложило да изтърпи, на заплахата, надвиснала над живота й, и на борбата за оцеляване, изискваща всяка частица от енергията и. Беше съвсем нормално да е в състояние на шок. И ако наистина беше така, Джак би предпочел тя да се успокои, преди да започне да я разпитва. Сега към цялата бъркотия се добави нов злокобен елемент.
— Ще ти кажа какво става — отвърна тя. — Прецакани сме — напълно и необратимо прецакани!
— Не виждам защо. Иван беше гангстер от ниско ниво, а ти работиш за ФСБ. Тя извъртя глава толкова рязко, че той чу изщракването на шийните й прешлени.
— Това откъде го чу?
— От същото място, откъдето научих за клопката, която ти бяха устроили. Иван и Милан бяха в стаята ти и търсеха как да си отмъстят. Намериха камеята, която беше скрила в сифона.
— Мамка му!
— Да скриеш личната си карта в камеята беше грешка. Това бижу изобщо не подхожда на твоя стил.
— Беше на майка ми.
Известно време тя гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. После се обърна към него и каза:
— Не Иван е проблемът, а Милан. Иван не знаеше нищо, затова скъсах с него, но той не се отказваше.
— Очевидно си много умела в леглото.
Аника го гледа известно време с блестящите си очи. От толкова близо, дори и на слабата светлина, той можеше да види сребристи точици да проблясват в очите й с цвят на халцедон, докато таксито минаваше покрай уличните лампи.